Линкольн Чайлд - Огън от Ада

В деня, в който се проваля, ще умра…

Таксито спря в големия двор на двореца „Хелмсли“. Д’Агоста побърза да заобиколи колата и да отвори вратичката на Хейуърд, която излезе, огледа причудливите растения, покрити с лампички, зад които се издигаше бароковата фасада на двореца.

— Тук ли ще вечеряме?

Д’Агоста кимна.

— В Le Cirque 2000.

— О, Господи. Като казах хубава вечеря, нямах това предвид.

Д’Агоста я улови за ръката и я поведе към вратата.

— Защо не? Ако ще започваме нещо, да го започнем както трябва.

Хейуърд знаеше, че Le Cirque бе може би най-скъпият ресторант в Ню Йорк сити. Винаги се чувстваше неудобно, когато някой мъж харчеше купища пари за нея, сякаш пътят към сърцето й минаваше през парите. Но този път беше по-различно. Жестът говореше за Вини Д’Агоста, за това как гледаше той на връзката им, вещаеше добро бъдеше за нея. Бъдеше ли? Питаше се защо изобщо тази дума бе влязла в съзнанието й. Това бе първа среща – донякъде Д’Агоста дори не беше разведен, имаше жена и дете в Канада. Вярно, беше интересен и дяволски добро ченге. Карай по-спокойно и виж накъде ще отидат нещата – и толкоз .

Влязоха в ресторанта – претъпкан дори в неделя вечерта. – където ги посрещна един метр д’отел, който съумяваше да излъчва едновременно и раболепна сервилност, и вътрешно презрение. Съжалявал, че трябва да им съобщи, че въпреки резервацията им, масата им още не била готова, дали не биха искали да изчакат в бара, няма да отнеме повече от трийсет, най-много четирийсет минути.

— Извинете. Четирийсет минути ли казахте? – попита Д’Агоста тихо, но заплашително.

— Има едно голямо парти. Ще видя какво мога да направя.

— Ще видите какво можете да направите? – Д’Агоста се усмихна и пристъпи с една крачка към него. – Или ще го натрапите?

— Ще направя каквото е възможно, сър.

— Не се съмнявам, че онова, което можете да направите, е да ни приготвите масата след петнайсет минути, и точно това ще сторите.

— Разбира се. Естествено, сър. – Метр д’отелът вече бе предприел пълно отстъпление. – А междувременно – продължи той с неестествено висок и жив тон, – ще изпратя бутилка шампанско на масата ви, за сметка на заведението.

Д’Агоста я улови за ръката и така влязоха в бара, който бе украсен с разноцветни неонови светлини, които, реши Хейуърд трябваше да подчертаят „цирковата“ тема на ресторанта. Беше приятно – стига човек да не се задържи задълго там.

Седнаха край една масичка и веднага се появи сервитьор с менюта, две чаши и изстудена бутилка Veuve Clicquot“.

Тя се засмя.

— Много добре се оправи с онзи метр.

— Що за ченге ще съм, ако не мога да сплаша един сервитьор?

— Мисля, че той очакваше бакшиш.

Д’Агоста я стрелна с поглед.

— Така ли?

— Но ти се оправи и без бакшиш и спести пари.

Д’Агоста изсумтя.

— Следващия път ще му дам петарка.

— Това ще е по-лошо, отколкото да не му дадеш нищо. Мисля, че текущата тарифа е най-малко двайсетачка.

— Господи, колко е сложен животът на върха – той вдигна чашата си – Тост?

И тя вдигна своята.

— За… – поколеба се той, – за най-доброто ченгета в Ню Йорк.

Тя изпита облекчение, че не бе казал онова, което очакваше. Чукнаха се. Тя отпи и го погледна – изучаваше менюто, което сервитьорът му бе дал. Видя й се малко поотслабнат в сравнение с първия път, когато го видя – в апартамента на Кътфорт. Беше споменал, че тренира всеки ден и очевидно не се бе пошегувал. Че тренирал и редовно стрелял на стрелбището. Погледна чистата линия на здравата му челюст, гарваново черната му коса меките кафяви очи. Имаше хубаво, наистина хубаво лице. И беше рядка птица за Ню Йорк – един истински почтен мъж. Със старомодни ценности, солиден, благ, улегнал – но не и същински праведник, като се има предвид изненадваното му изпълнение отпреди три дена в кабинета й…

Усети как се изчервява и потръпва едновременно и се скри зад менюто си. Хвърли поглед върху основните ястия и с ужас установи, че най-евтиното – черен морски костур, – струваше трийсет и девет долара. Най-евтиното предястие струваше двайсет и три долара – задушени свински крачета и бузи (не, благодаря). Погледът й отчаяно търсеше нещо под двайсет долара и като стигна до десертите, най-сетне го намери – поничка! – за десет долара. Е, нямаше какво да се направи. Преглътна и започна да избира какво да поръча, като се стремеше да не събира числата наум.

Винсънт четеше листа с вината и тя трябваше да признае, че не бе пребледнял, поне засега. Всъщност изглеждаше определено сърдечен.