Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Поправи вратовръзката си и се опита да заеме по-удобна поза върху твърдия дървен стол, с който Ритс тормозеше репортерите си. Редакторът заобиколи бюрото си и се облегна на ръба му, след което запали една цигара „Лъки страйк“. Несъмнено смяташе себе си за много печен тип от старата школа: як пияч, с остър език, с винаги увиснала в ъгълчето на устата му цигара. Фактът, че пушенето на работното място вече бе незаконно, изглежда го караше да се наслаждава още повече на цигарите си, Хариман подозираше, че държеше в бюрото си и бутилка евтино уиски и чаша. Черни полиестерни панталони, олющени кафяви обувки, сини чорапи, манхатънски акцент. Ритс бе всичко, за което семейството на Хариман го бе обучило да не бъде и затова го бе пратило в частно училище и го бе записало в престижен университет.

И ето ти го сега – шефът на Хариман.

— Този репортаж за Менк беше страхотен, Хариман. Ама наистина страхотен, мамка му!

— Благодаря ви, сър.

— Беше наистина гениално хрумване. Хариман – да намериш този човек ден преди да замине за Вирджинските острови.

— За Галапагоските.

— Няма значение. Трябва да ти кажа, че когато прочетох за първи път материала ти изпитах съмнения. Заприлича ми на глупостите на т.нар. „ню ейдж“ Но той наистина е допаднал на читателите. Ръчните продажби са се увеличили с осем процента.

— Чудесно.

Тук, в „Поуст“ всичко опираше до тиража. А в нюзрума на „Таймс“ тираж бе мръсна дума.

— Чудесно ли? Направо е страхотно. Точно за това с репортерството – за читателите. Бих искал и всички други смешници тук да разберат това.

Пронизителният глас се носеше като широк откос в съседното помещение на нюзрума. От неудобство Хариман се размърда на стола си.

— Точно когато тази история с дяволските убийства взе да залиняла, ти намери този Менк. Трябва да ти отдам дължимото. Всички останали вестници в града си седяха на задниците и чакаха следващото убийство, а ти – ти отиде и направи новина.

— Благодаря ви, сър.

Ритс вдиша няколко кварта дим и пусна цигарата на пода, смачка я с носа на обувката си и я запрати при други двайсетина смачкани угарки. Издиша с шумно, емфиземно свирене. Запали нова и изгледа Хариман от глава до пети.

Той пак се размърда на стола си. Да не би да имаше нещо нередно в облеклото му? Разбира се, че не: това бе едно от нещата, на което го бяха научили от първия ден. Знаеше кога да махне вратовръзката от крепон, знаеше кой е приемливият нюанс за кордована на мокасините с ресни. Във всеки случай Ритс бе последният човек, който можеше да упрекне някого за вкуса му на обличане – „Нешънъл инкуайърър“ поде историята, „Ю Ес Ей тудей“, „Реджис“, „Добър ден, Ню Йорк“, всички. Това ми харесва. Хариман. Справи се добре. Достатъчно добре, за да те направя специален кореспондент в криминалния отдел.

Хариман се изненада. Не го очакваше. Опита се да овладее лицевите си мускули: не искаше да се хили като идиот, особено пред Ритс. Кимна.

— Благодаря ви много, господин Ритс. Оценявам го високо.

— Всеки репортер, който повиши тиража с осем процента само за една седмица, ще бъде забелязан. Новият пост върви с повишение на годишната заплата с десет хиляди долара, считано от този момент.

— Благодаря ви отново.

Главният редактор гледаше Хариман със зле прикрита насмешка, оглеждаше го от глава до пети, погледът му спираше ту върху вратовръзката, ту върху ризата на райе, върху обувките.

— Слушай, Хариман, както казах репортажът ти докосна някаква струна. Благодарение на теб, група „ню-ейнджъри“ и почитатели на „Края на света“ са започнали да се събират в парка пред жилището на Кътфорт.

Хариман кимна.

— Не са много. Засега. Събират се спонтанно, палят свещи пеят. Сега се нуждаем от продължение. Първо, репортаж за тези хора, сериозен репортаж, заслужаващ уважение репортаж. Репортаж, който ще информира всички побърканяци, че всеки ден има събирания, които те пропускат. Ако действаме правилно, можем да съберем там доста голяма тълпа. Мажем да предизвикаме телевизионно отразяване. Кой знае може дори да има демонстрации. Разбираш ли накъде бия? Както казах тук в „Поуст“ ние не седим и чакаме да се случат новини, ние ги правим да се случат.

— Да, господин Ритс.

Ритс запали отново.

— Мога ли да ти дам един приятелски съвет. Само между нас двамата?

— Разбира се.

— Зарежи тези маркови вратовръзки и мокасини. Изглеждаш като един шибан репортер на „Таймс“. Ние сме от „Поуст“. Там, където е възбудата. Не искаш да изглеждай като онези нацупени задници, нали? А сега върви и разговаряй с всеки шантавелко, който размахва Библията. Ти докосна един нерв, а сега трябва да поддържаш напрежението, да развиваш историята. И ми донеси няколко колоритни образа. Намери лидера на онази сган.