Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Червено или бяло? – попита.

— Мисля да взема риба.

— Значи бяло. Шардоне „Кейкбред“. – Той затвори менюто и й се усмихна. – Приятно е, нали?

— През целия си живота не съм била в такъв ресторант.

— Да ти кажа правичката и аз – също.

За петнайсетте минути, докато приготвяха масата им, половината бутилка шампанско бе изпита и Хейуърд не се чувстваше никак зле. Метр д’отелът ги настани в първата зала – просторно помещение, декорирано в разкошния стил на Втората империя – с позлатени гипсови орнаменти, високи прозорци със завеси от копринен брокат и кристални полилеи, като ефектът странно се подсилваше от окаченото неоново осветление и няколко аранжировки на цветя с размерите на малки слончета. Единственият недостатък бе голямото парти до тях – маса, заета от прекалено шумни хора от Куинс, съдейки по акцента им „Е, не можеш да забраниш на хората да влязат в ресторант, само защото имат неподходящ акцент“ – помисли си тя.

Д’Агоста поръча вечерята и Хейуърд отново се изненада от самочувствието му – нещо, което не бе очаквала, особено на такова място.

— Откъде знаеш толкова много за висококласната кухня? – попита тя.

— Да не ме майтапиш? – ухили се Д’Агоста – Успях да разчета само половината думи в менюто. Просто се преструвах.

— Е, мен успя да ме заблудиш.

— Може да се дължи на факта, че прекарвам толкова време с Пендъргаст. И ми се отразява.

Тя го сбута с лакът.

— Онзи в ъгъла не е ли Майкъл Дъглас?

Д’Агоста се обърна.

— Той е – рече и се извърна отново, без да е особено впечатлен.

Тя кимна.

— А виж кой е ей там.

Една жена седеше сама в ъгъла и си похапваше пържени картофи – топеше всяко картофче в голяма чиния с кетчуп и ги лапаше с видимо удоволствие.

Д’Агоста погледна натам.

— Вижда ми се позната. Коя е?

— Ти да не живееш на Луната? Мадона.

— Наистина ли? Сигурно си е боядисана косата или нещо такова.

— Това може да бъде чудесна сцена, а един роман. Може би – в следващия ти.

— Няма да има следващ.

— Защо не? Двете ти книги ми харесаха. Имаш истински талант.

Той поклати глава.

— Талант – може би. Но проблемът ми е, че нямам усет.

— Какъв усет?

Д’Агоста потри пръсти.

— Усет за пари.

— Сума народ не може да публикува и една книга. А ти имаш две. И те бяха добри, не можеш да се откажеш напълно. Вини.

Той поклати глава.

— Не съм ли ти казвал, че това не е любимата ми тема?

— Ще я оставя, щом искаш. Засега. Всъщност исках да те попитам нещо. Знам, че не бива да говорим по работа, но как, по дяволите, Пендъргаст знаеше, че онзи тип – как се казваше Васкес? – е дебнел да го застреля? Интерпол търси този убиец от десет години – супер професионалист, може би най-добрият.

— И аз не можех да повярвам. Но когото ни обясни, имаше абсолютна логика Булард – който несъмнено е поръчителят – се е почувствал достатъчно заплашен да прати подире ми двамата главорези след първия ни разговор. Пендъргаст реши, че Булард е искал на всяка цена да напусне страната и не е искал никой да му попречи. И че ще опита отново, този път да убие него. Затова се запита какво би направил един професионален убиец. Отговорът бе очевиден: ще се настани в празното здание срещу къщата му. И след като закарахме Булард на разпит в управлението, Пендъргаст започна да наблюдава с далекоглед закованите с дъски прозорци на отсрещната сграда. И скоро забеляза прясно изрязаната дупка в шперплата. Бинго! Тогава ме въведе в курса на нещата обясни ми какво възнамерява да направи. След това установи такъв режим, че да знае кога убиецът ще удари.

— Но каква смелост е била необходима, за да излиза от къщата и да се излага на опасността да бъде прострелян?

— Винаги когато излизаше, Проктър наблюдаваше с далекогледа дупката. Веднъж ме накара в критичния момент да прострелям една улична лампа. Точно тогава забеляза оръжието на убиеца и знаеше, че той е пропуснал шанса си този ден. И реши, че ще действа следващата нощ. Затова следващата нощ му приготвихме чучелото. Проктър се справи чудесно, изкара го на количка навън, тъй че да се вижда само горната му част.

— Но защо просто не отидохте да го заловите, преди да стреля? Защо поехте такъв риск?

— Първо, нямаше да има доказателства. Освен това онзи се бе барикадирал вътре и можеше да ни избяга. Както сама каза, беше истински професионалист. И със сигурност щеше да окаже съпротива. Щеше да бъде уязвим единствено, когато се оттегля. И ние просто го изчакахме да падне в капана ни.