Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Хейуърд кимна.

— Това обяснява много неща.

— Жалко, че онзи реши да се самоубие.

Пристигнаха първите им блюда, докарани до масата им от цели трима сервитьори, следвани по петите от сомелиера, който напълни чашите им с вино, а друг келнер пък наля чашите с вода.

— А сега аз искам да те питам нещо – каза Д’Агоста. – Как стана капитан? Искам да кажа – толкова бързо?

— Няма нищо загадъчно. Видях как се развиват нещата, затова взех магистърска степен по съдебна психология в Нюйоркския университет. Научната степен помага в наши дни – и, разбира се, помогна ми и това, че съм жена.

— Значи заради налагането на жени в полицията?

— Доста позакъсняло. Но след като комисар Рокър премахна дискриминацията, някои от нас изплуваха на повърхността. Началниците се огледаха изплашени и видяха, че полицията няма жени на високи постове – защото винаги сме били дискриминирани – и започнаха да ни издигат. А аз се оказах на точното място в точното време и с точните резултати от тестовете и съответните препоръки.

— Искаш да кажеш, че амбицията и талантът нямат нищо общо с това?

— Не бих го казала – усмихна се тя.

— Аз – също. – Винсънт отпи от виното си, – Къде си израсла?

— В Мейкън. Джорджия. Баща ми беше заварчик, а мама – домакиня. Имах по-голям брат, убиха го във Виетнам. Т. нар. „приятелски“ огън. Тогава бях на осем години.

— Съжалявам.

Хейуърд поклати глава.

— Родителите ми не можаха да се съвземат. Татко почина година по-късно, а след още година го последва и мама. И двамата – от рак, но мисля, че починаха повече от мъка. Той бе тяхната гордост и радост.

— Наистина е било тежко.

— Беше отдавна, а и имах чудесна баба в Ислип, която ме отгледа. Всичко това ми помогна да разбера, че ще съм съвсем сама на този свят и че никой няма да ми проправя пътя, че трябва да си го проправя сама.

— Справила си се добре.

— Такава е играта.

Той замлъкна за миг, след което попита:

— Наистина ли искаш да станеш комисар?

Тя се усмихна, не отвърна нищо, а после вдигна чашата си:

— Радвам се, че се върна в Голямата ябълка, където ти е мястото, Вини.

— Ще пия за това. Нямаш си представа колко ми липсваше този град.

— Най-доброто място на света за едно ченге.

— Когато бях лейтенант, по време на онези музейни убийства, всъщност не ценях това. Мислех си, че ще бъде чудесно да напусна големия град, да живея в провинцията да дишам чист въздух, да слушам песента на птиците, да гледам как листата сменяват цвета си. Исках да ходя за риба всяка неделя. Но знаеш ли какво? Риболовът е досаден, птиците те будят сутрин, а вместо „Le Cirque“ в Рейднъм хот спрингс ядеш в семейния ресторант на Бети Дей.

— Където можеш да нахраниш четиричленно семейство с толкова, колкото тук струва една поничка.

— Да, ама кой ще ти яде пилешка пържола за четири долара и деветдесет и девет цента, когато може да хапне патица по селски, поръсена с пименто „Еспелете“ само за четирийсет и един долара?

Хейуърд се разсмя.

— Точно това му харесвам на Ню Йорк – тук нищо не е нормално. Всичко е предозирано. И си вечеряме тук в една и съща зала с Мадона и Майкъл Дъглас.

— Ню Йорк може да те побърка, но никога не е отегчителен.

Тя отпи от виното си и сервитьорът се втурна веднага да напълни отново чашата и.

— Наистина ли там на север има град на име Рейднъм хот спрингс? Името ми звучи като шега.

— Аз бях там. И съм напълно сигурен, че е истински.

— И как изглежда?

— Шегувам се с него, но не е лошо място. Малко градче, здрави ценности. Канадците са много дружелюбни. Но не мога да го нарека свой град. Постоянно се чувствах като изгнаник, нали разбираш? И беше адски тихо. Мислех си, че ще полудея, не можех да се съсредоточа заради всичките онези чуруликащи птици. Дай ми на мен рева на едно истинско петъчно задръстване в центъра – от едната до другата река. Човече, това е гласът на самия живот!

Хейуърд се разсмя. В тава време пристигнаха основните им блюда, съпроводени от пърхащите сервитьори с бели ръкавици.

— Определено мога да свикна с такива манджи – каза Д’Агоста, след като лапна парче от патицата си и го поля с глътка шардоне.

Хейуърд лапна една стрида и я задържа в уста с наслада. Не можеше да си спомни да е яла нещо по-вкусно през живота си.

— И ти се справи добре. Вини – рече с усмивка – Много добре наистина.

Д’Агоста никога не бе стъпвал там, но всичко вътре бе до болка познато. Поне силната миризма на спирт и формалдехид и Бог знае още какви химикали прогони бързо махмурлука му. Предишната вечер с Лора Хейуърд бяха останали в ресторанта до 11 30. По предложение на сомелиера той се изхвърли и поръча бутилка десертно вино – „Château d'Yquem“, реколта 1990-а, – което му струва поне една седмична заплата, но се оказа най-хубавото вино, което някога бе вкусвал. Всъщност, цялата вечер бе чудесна.