Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Никакви признаци на топлина?

— Топлина ли? Какво имате предвид?

— Че няма индикации тялото да е било нагрято преди смъртта?

— Абсолютно никакви. Топлината би причинила маса очевидни изменения в клетките. Изследвал съм четирийсет, може би петдесет разреза на тъкани от този труп и нито един не показа промени, свързани с нагряване. Много необичаен въпрос, господин Пендъргаст.

Пендъргаст заговори отново, все така тихо.

— Този тип рак на белия дроб се причинява предимно от тютюнопушене, прав ли съм, докторе?

— Прав сте.

— Значи причината за смъртта му е извън всякакво съмнение, докторе? – този път Пендъргаст си позволи скептична нотка в тона.

Изваден от търпение, патологът грабна две половинки от сбръчкано кафеникаво парче и ги тикна пред лицето на Пендъргаст.

— Ето го, господин Пендъргаст. Ако не вярвате на мен, повярвайте на това . Пипнете злокачествения тумор. Сигурен съм тъй, както че стоя пред вас, че това е причинило смъртта на Бекман.

Дългият път до колата извървяха в мълчание. Пендъргаст седна зад волана – днес той сам шофира до Йонкърс – и излязоха от паркинга. След като подминаха струпани на куп сиви сгради в центъра, Пендъргаст най-сетне заговори:

— Бекман ни говори доста красноречиво, нали Винсънт?

— Да. И вонеше при това.

— Онова, което ни каза обаче – трябва да си призная – бе донякъде изненадващо. Трябва да напиша благодарствено писмо на добрия лекар.

Той зави рязко волана и ролсът зави по булевард „Икзедютив“ към подхода към магистралата към река Соу мил.

Д’Агоста го погледна изненадан.

— Няма ли да се връщаме в Ню Йорк сити?

Пендъргаст поклати глава.

— Джеръми Гроув почина точно преди две седмици. Кътфорт – преди седмица. Дойдохме в Йонкърс да получим отговори на някои въпроси. Няма да си тръгна, преди да сме ги получили.

Автобусът се движеше едва-едва в дълъг, облицовам с бели плочки тунел, спираше, тръгваше, пак спираше, сетне пое по дълго отклонение надолу, а в полумрака се виждаха стоманени носещи греди.

„Ню Йорк сити“ – помисли си преподобният Уейн П. Бък. – „ Разблудният Вавилон. Изпитанието…“

Зад стоманената паяжина виждаше ярка слънчева светлина, опушени жилищни сгради, зърна за миг небостъргачите. Автобусът отново влезе в тунел и изпухтя със спирачките си, след като движението пак спря.

Бък изпитваше смесица от емоции възбуда, страх, предопределеност, чувството, че се възправя срещу неизвестното. Беше същото, което изпитваше преди две години, когато го пуснаха от затвора, след като излежа девет години за убийство втора степен. Бък бе пропадал дълго: дребни престъпления, провали в работата, която намираше, пиячка крадени коли, банков обир, докато не дойде онзи съдбоносен ден, в който всичко се обърка окончателно и той застреля магазинер в един супермаркет. Уби един беден, невинен човек. Докато автобусът пълзеше бавно напред, мислите му го отнесоха към ареста, процеса, присъдата от двайсет и две години до живот, влизането окован в търбуха на затвора. Период на мрак, най-добре да бъде забравен.

И след това – посвещаваното във вярата. Прероден в затвора. Досущ както Исус повдигнал блудницата Мария Магдалена. Той повдигна алкохолика, убиеца, човека, който бе отхвърлен от всички, дори от собственото си семейство. След спасението си Бък започна да чете и да препрочита Библията – отново и отново, от кора до кора. Стария и Новия завет. Започна да проповядва по малко, някоя и друга дума протегната ръка за помощ. Сформира учебна група. Постепенно си спечели уважението и доверието на затворниците, които имаха уши за Великото слово. И скоро прекарваше вече времето си да помага за спасението и на другите. И да играе шах. Нямаше какво друго да прави; списанията бяха витрина на материализма телевизията бе още по-лоша, а книгите, с изключение на Библията му се виждаха изпълнени с богохулство, насилие и секс.

Когато наближи да го помилват Бък започна да усеща, че проповядването му в затвора бе подготовка за нещо друго; че Бог е замислил за него нещо по-голямо, което ще му разкрие след време. След като излезе от затвора той започна да скита от градец на градец, предимно около границата между Калифорния и Аризона, проповядваше Словото, оставяше на Бог да го храни и облича. Разшири кръгозора в четенето си – първо с Бъниън, сетне със Свети Августин, после Данте в превод. И винаги, винаги очакваше зова.