Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— „Rock ʼn Rye“. Ченгето има вкус.

Д’Агоста се настани внимателно на стълбите. Мъжът посегна към бутилката, отпи глътка, изплю парченце плод и я подаде по редицата.

— Ти – също, приятел – рече той на Пендъргаст.

— Аз ще се въздържа, благодаря ви.

Думите му бяха посрещнати с кикот.

— Казвам се Джедидая – каза най-старият пияница. – Наричайте ме Джед. Та кого търсехте?

— Рейнкър Бекман – отвърна Пендъргаст.

Двама от пияниците свиха рамене, но след малко Джед кимна бавно.

— Бекман. Името нещо ми говори.

— Живеел, е в стая 4С. Умрял от рак преди почти десет години.

Джед се замисли за малко, сетне отпи глътка от „Rock ʼn Rye“, за да смаже мозъчните си клетки.

— Сега си спомних. Онзи, дето играеше карти с Уили. Уили също умря. Човече, само как се караха. Рак ли каза? – Онзи поклати глава.

— Знаете ли нещо за живота му? Брак, предишни адреси, неща от този сорт?

— Беше завършил колеж. Умен. Никой не го посещаваше, изглежда нямаше деца, семейство. Може и да е бил женен обаче. Известно време имаше едно момиче на име Кей.

— Кей ли?

— Аха От време на време споменаваше името й, обикновено когато беше бесен на себе си. Например, като губеше на карти „Кейт Бискъроу!“ ще рече. И не би го сполетяло това, ако тя бе тук да се грижи за него.

Пендъргаст кимна.

— Има ли някои негови приятели, с които можем да поговорим.

— Не се сещам за никого Бекман живееше самотно. Беше донякъде потиснат.

— Разбирам.

Д’Агоста се размърда на неудобните стъпала.

— Когато някой тук почине, какво става с личните му вещи?

— Почистват стаята му и ги изхвърлят. Само че Джон понякога спасява по нещичко.

— Джон ли?

— Да. Той спасява нещата на умрелите. Малко е странен.

— Джон спасил ли е нещо от вещите на Бекман? – попита Пендъргаст.

— Възможно е. Стаята му е пълна с боклуци. Защо не се качите горе да го попитате? В стая 6А е. На последния етаж, срещу стъпалата.

Пендъргаст благодари на мъжа, след това пое към мъждиво осветеното фоайе и дървеното стълбище. Дъските скърцаха обезпокоително под краката му. Като стигнаха до шестия етаж. Пендъргаст сложи длан върху ръката на Д’Агоста.

— Поздравявам те за находчивостта ти там – рече той. – Хитро беше, че се сети за вещите му. Искаш ли да се заемеш и с Джон?

— Разбира се.

Д’Агоста почука на вратата с номер 6А, но тя бе открехната и се отвори със скърцане при почукването му. Отвори се малко и спря, блокирана от планина кашони. Стаята бе почти изцяло пълна с проядени от насекоми кашони, купчини книги, всякакви неща за спомен. Д’Агоста пристъпи вътре, мина по тясна пътечка между стени от подредени боклуци: стари картини, фотоалбуми, велосипед с три колелета, подписана бейзболна бухалка.

В дъното под мръсен прозорец бе разчистено достатъчно място за едно легло. Върху мръсните завивки лежеше напълно облечен белокос мъж. Погледна към тях, но не се изправи, не помръдна.

— Джон? – попита Д’Агоста.

Онзи леко кимна.

Д’Агоста отиде при леглото и показа значката си. Лицето на мъжа бе набръчкано и хлътнало, а очите му бяха пожълтели.

— Искаме малко информация и си тръгваме.

— Да – отвърна мъжът. Гласът му бе тих и тъжен.

— Джед долу ни каза, че е възможно да си спасил някои вещи на Рейниър Бекман, който е живял тук преди няколко години.

Последва дълга пауза. Жълтите очи погледнаха към една от купчините.

— В ъгъла. Вторият кашон от долу нагоре. Върху него е вписано „Бек“.

Д’Агоста с мъка си проби път до люлеещата се купчина и намери въпросния кашон – изцапан, мухлясал, наполовина смачкан от тежестта на кашоните върху него.

— Може ли да погледна?

Джон кимна.

Д’Агоста размести кашоните и извади този на Бекман. Беше малък, вътре имаше няколко книги и стара кутия за пури, стегната с ластичета. Пендъргаст приближи и погледна през рамото му.

— Джеймс. „Писма от Флоренция“ – прошепна той, като видя гръбчетата на книгите. – Беренсон, „Италиански художници от Ренесанса“. Вазари, „Животоописания на художници“ Челини, „Автобиография“. Виждам, че нашит господин Бекман се е интересувал от историята на изобразителното изкуство през Ренесанса.

Д’Агоста взе кутията за пури и махна ластичетата, които бяха толкова стари и прогнили, че се скъсаха при допира. Отвори капака. От кутията лъхна мирис на прах, стари пури и хартия. Вътре имаше проядено от молците заешко краче, златен кръст, снимка на Падре Пио, стара пощенска картичка на езерото Муузхед в Мейн, мазно тесте карти, кола-играчка „Корги“, няколко монети, два кибрита, както и още някои други неща за спомен.