Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Докато Пендъргаст излезе на магистралата за Ню Джърси и ускори в следобедния трафик. Д’Агоста прочете информацията за назначенията на професора, за наградите и публикациите му. Беше дълъг текст, а се удължи и още, след като Пендъргаст настоя много от пасажите да му бъдат прочетени дословно.

Най-сетне свърши. Пендъргаст му благодари, след това извади клетъчния си телефон, набра „справки“, пак набра някакъв номер и проведе кратък разговор.

— Понсонби ще ни приеме – рече той, след като остави телефона – Макар и с неохота. Много сме близо, Винсънт. Фотографията доказва, че четиримата са били заедно поне веднъж. Сега трябва да узнаем точно къде са се запознали и – нещо по-важно, – какао е станало по време на тази съдбоносна среща, да ги свърже завинаги, за цял живот?

Пендъргаст увеличи още скоростта. Д’Агоста погледна скришом към него. Агентът изглежда гореше от нетърпение, досущ като куче, надушило следа.

Деветдесет минути по-късно ролсът се плъзгаше по улица „Насау“, вляво се виждаха старомодни магазини, а вдясно бе университетското градче на Принстън. Готически сгради се издигаха върху безукорно окосените морави. Пендъргаст спря на паркинга пусна монета в паркометъра и кимна на група студенти, които се спряха да ги изгледат свенливо. Прекосиха улицата минаха през високи железни порти и приближиха огромната фасада на библиотеката „Файърстоун“, библиотеката с най-много свободно изложени книги в света.

Един нисък мъж със сплъстена нечиста бяла коса стоеше пред стъклените врати. Изглеждаше точно така както Д’Агоста си бе представял, че ще изглежда професор Понсонби суетлив, облечен в туид, педант. Единственото, което му липсваше, бе лулата бриар.

— Професор Понсонби? – попита Пендъргаст.

— Вие ли сте агентът от ФБР? – отвърна мъжът с писклив глас и многозначително погледна часовника си.

„Закъсняхме с три минути“ – помнели си Д’Агоста.

Пендъргаст се ръкува с него.

— Аз съм наистина.

— Не казахте, че ще доведете със себе си полицай.

Д’Агоста настръхна от тона, с който професорът произнесе думата.

— Мога ли да ви представя своя колега сержант Винсънт Д’Агоста?

Професорът се ръкува с него с видима неохота.

— Трябва да ви кажа, агент Пендъргаст, че не ми се нрави особено да бъда разпитван от ФБР. Няма да ме сплашите да ви издам информация за бивши студенти.

— Разбира се. А сега, професоре, къде мажем да поговорим?

— Можем да говорим и тук, на онази пейка. Ако не възразявате, не бих искал да водя агент от ФБР и полицай в кабинета си.

— Разбира се.

Професорът закрачи вдървено към пейката под старите явори, седна и кръстоса превзето крака. Пендъргаст се настани до него. За Д’Агоста място нямаше и той остана прав встрани, със скръстени ръце.

Понсонби извади лула от джоба си, изтупа изгорелия тютюн и започна да я пълни

„Е сега вече картинката е пълна“ – помисли си Д’Агоста

— Вие ли сте онзи Чарлз Понсонби, който съвсем наскоро получи медала „Беренсон“ за принос в историята на изкуството? – попита Пендъргаст

— Да, аз съм.

Професорът извади кутийка с дървени клечки кибрит, запали лулата си, всмуквайки пламъка, при което лулата гъргореше.

— Аха! И сте авторът на онзи нов каталог на Понтормо?

— Вярно.

— Разкошна книга.

— Благодаря ви.

— Никога няма да забравя „Посещението“ което видях в онази малка църква в Корминяно. Най-съвършеното оранжево в цялата история на изкуството. Във вашата книга…

— Може ли да отидем напрало на въпроса, господин Пендъргаст?

Последва мълчание. Понсонби очевидно не проявяваше желание да обсъжда академични теми с детективи, независимо колко образовани и възпитани бяха. За първи път обичайната за Пендъргаст атака чрез очароване пропадна.

— Мисля, че сте имали студент на име Рейниър Бекман – продължи Пендъргаст.

— Споменахте това по телефона. Бях ръководител на дипломната му работа.

— Мога ли да ви задам няколко въпроса за него?

— Защо не го попитате него? Нямам никакво намерение да ставам информатор на ФБР, благодаря.

Д’Агоста бе попадал на подобни типове и преди. Дълбоко подозрителни към правоохранителните органи, отнасящи се към всеки въпрос като към лично предизвикателство. Отказваха да бъдат поласкани, за да сътрудничат, защитаваха всеки милиметър от позицията си, изтъкваха всякакви лъжливи букви от законите за правата на личността. Петата поправка [17] Петата поправка към Американската конституция – в която се казва, че всеки има право да не дава показания, които могат да бъдат използвани срещу него. – Б.пр. и всички подобни глупости.