Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Пендъргаст взе снимката и попита небрежно:

— Другите студенти на снимката също ли са от Принстън?

— Никога не съм виждал някого от тях. Трябва да се е запознал с тях във Флоренция Както вече казах, площад „Санто Спирито“ беше сборен пункт за чуждестранните студенти. И още е. – Той затвори книгата. Изглеждаше много уморен, гласът му трепереше. – Рейниър… Рейниър беше толкова обещаващ.

— Всички се раждаме като обещаващи, професоре – рече Пендъргаст и се изправи, но после се поколеба – Можете да задържите книгата ако желаете.

Но Понсонби изглежда не го чу. Раменете му бяха увиснали, галеше гръбчето на томчето с трепереща ръка.

Докато пътуваха към Ню Йорк в спускащия се здрач, Д’Агоста се размърда неспокоен на дясната седалка.

— Удивително е как измъкна от професора толкова информация, без той дори да се усети.

Беше наистина удивително, но и малко тъжно: въпреки високомерието и властния характер на професора, той бе силно разчувстван от новината за смъртта на любим студент, дори да не го бе виждал три десетилетия.

Пендъргаст кимна.

— Ето ти едно правило, Винсънт: колкото повече не желае да сподели информация даден субект, толкова по-добре е информацията, която в крайна сметка дава. А информацията на доктор Понсонби е като злато.

Очите му блеснаха в мрака.

— Както изглежда са се запознали във Флоренция през есента на 74-а.

— Точно така. Там им се е случило нещо, нещо толкова необичайно, че да доведе до две убийства трийсет години по-късно – Обърна се към Д’Агоста: – Знаеш ли старата поговорка. Винсънт „Всички пътища водят към Рим“.

— Шекспир?

— Много добре. В този случай обаче изглежда, че всички пътища водят към Флоренция. И точно натам ще водят и нашите пътища.

— Към Флоренция ли?

— Точно така. Не се съмнявам, че и Булард се е запътил натам, ако вече не е пристигнал.

— Радвам се, че няма спорове относно моето идване – каза Д’Агоста.

— Не бих приел друго решение, Винсънт. Твоите полицейски инстинкти са първокласни. Точността ти в стрелбата е удивителна. Знам, че мога да ти се доверя в трудна ситуация. А боя се, че вероятността да попаднем в такава ситуация е доста голяма. Затова ако нямаш нищо против, измъкни пак лаптопа и направи резервации за билетите ни веднага. Първа класа ако нямаш нищо против, с отворена дата за завръщането ни.

— И кога отпътуваме?

— Утре заран.

Д’Агоста слезе от таксито на пресечката на 136-а улица и „Ривърсайд“. След случилото му се при първото посещение в рушащата се резиденция на Пендъргаст, по никакъв начин не можеха да го накарат да използва обществения транспорт. И все пак, предпазливостта го накара да слезе една пряко по-рано. Някак си усещаше, че и Пендъргаст би предпочел да постъпи така.

Измъкна единствения си куфар от задната седалка и подаде петнайсет долара на шофьора.

— Задръжте рестото.

— Както желаете.

И таксиджията отпраши. Като видя Д’Агоста с куфара му той се бе надявал да го откара до летището и никак не бе доволен, когато разбра, че трябва да пътува до Харлем.

Д’Агоста го изгледа как зави с пълна скорост зад ъгъла и изчезна. След това огледа внимателно „Ривърсайд драйв“, прозорците, стълбите, тъмните места между уличните лампи. Всичко изглеждаше спокойно. Вдигна куфара и затича в тръс на север.

Потрябва му около половин час да се подготви за пътуването. Не си напрали труда да се обажда на жена си – както вървяха нещата, следващия път вместо нея щеше да му се обади адвокатът й. Шефът на Саутхамптънското управление Маккрийди се зарадва, че предприема това непланирано пътуване като част от променените му задължения към ФБР. Шефът го въртяха на шиш за бавното напредване на разследването, а това пътуване бе своего рода кокал, който да подхвърли на пресата: „Полицай от Саутхамптънското управление е изпратен в Италия по горещи следи“. Предвид ранния им полет, Пендъргаст бе предложил и двамата да прекарат нощта в Ню Йорк, в къщата му на „Ривърсайд драйв“. И ето го сега тук, с куфар в ръка, и само броени часове полет го деляха от земята на предците му. Тази мисъл бе едновременно и ободряваща, и отрезвяваща.

Единственото, което щеше да му липсва, помисли си той, докато приближаваше края на карето от жилищни сгради, бе разцъфтяващата му връзка с Лора Хейуърд. Макар че бясното темпо през последните няколко дни ги държа разделени, Д’Агоста осъзна, че бе започнал да изпитва за първи път след почти двайсет години онова постоянно, нисковолтово усещане за ухажване. Когато й позвъни от хотела си, за да й съобщи, че ще пътува на сутринта с Пендъргаст за Италия, тя не каза нищо в продължение на няколко секунди. А след това му каза простичко: „Пази си задника, Вини“. Надяваше се тази екскурзиика да не обърка нещата.