Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Пендъргаст отпи отново, след това бутна недопитата си чаша настрани.

— Последният път, когато видях Диоген, той беше на двайсет и една години. Беше получил наследството си. Каза, че е планирал ужасно престъпление.

— Едно-единствено престъпление? – повтори Д’Агоста.

— Не спомена никакви подробности. Мога само да се спра на използваната от него дума „ужасно“. За да бъде нещо наистина ужасно за него – гласът на Пендъргаст заглъхна, но той бързо заговори отново: – Достатъчно е да кажа, че това ще бъде анатема за един разумен размисъл. Само той, в безграничната си лудост, можеше да схване злото. Как, кога, къде, срещу кого – нямах никаква представа. Той изчезна в същия онзи ден, отнасяйки със себе си наследството, и оттогава нито съм го виждал, нито съм го чувал – досега. Това е второто му писмо до мен. В първото бе изписана същата дата. Не знаех какво да мисля. Пристигна точно преди шест месеца. А сега – това. Значението му вече е очевидно.

— Не и за мен.

— Предупреждава ме. Престъплението ще стане след деветдесет и един дни. Това е предизвикателството му към мен – омразния му сродник. Подозирам, че плановете му са вече готови. Това писмо е равносилно на хвърлянето на рицарската ръкавица в краката ми, да ме предизвика да се опитам да го спра.

Д’Агоста гледаше писмото ужасен.

— И какво ще правиш?

— Единственото, което мога. Ще приключа това наше разследване колкото е възможно по-бързо. И чак тогава мога да се заема с брат си.

— И ако го намериш? Какво ще последва?

— Трябва да го намеря – рече Пендъргаст с тиха ярост. – А какво ще направя… – той замлъкна за миг, после додаде: – Към ситуацията ще се действа с крайна решителност.

Изражението на агента бе тъй ужасно, че Д’Агоста се извърна.

В библиотеката задълго се възцари тишина. Най-накрая Пендъргаст се изправи. Един поглед бе достатъчен за Д’Агоста, за да разбере, че темата бе изчерпена.

Гласът на Пендъргаст си върна отново обичайния хладен тон:

— Като офицер за връзка със Саутхамптънското управление, бе логично да предложа да бъдеш и връзка с Нюйоркското управление. Това разследване започна в Съединените щати и може да завърши тук. Уредил съм да работиш с капитан Хейуърд като връзка. Това ще изисква да бъдеш редовно в контакт с нея – по телефона и електронната поща.

Д’Агоста кимна.

Пендъргаст го погледна.

— Надявам се, че това те устройва?

— Няма проблеми – отвърна Д’Агоста с надеждата, че не се изчерви. „ Има ли нещо, което този човек не знае?“

— Много добре. – Пендъргаст се изправи. – А сега трябва да си приготвя багажа за пътуването и да поговоря с Констанс. Тя ще остане тук, разбира се, за да се занимава с колекциите и да прави допълнителни проучвания, ако са ни необходими. Проктър ще се погрижи да се настаниш удобно. Ако ти потрябва нещо, не се колебай да позвъниш.

Пендъргаст протегна ръка

— Буона ноте [18] Лека нощ (ит.). – Б.пр. . И приятни сънища.

Стаята, в която бе отведен Д’Агоста бе на третия етаж и гледаше към задния двор. Беше точно такава, от каквато се бе опасяват: мъждиво осветена с висок таван, с тъмни, от мачкано кадифе тапети и тежка махагонова мебелировка. Миришеше на стари тъкани и на дърво. Върху стените бяха окачени картини в тежки позлатени рамки: пейзажи, натюрморти и няколко етюда с маслени бои, които бяха странно обезпокояващи, ако ги разгледаш съвсем отблизо. Дървените жалузи бяха плътно затворени и никакъв шум не проникваше отвън през дебелите каменни стени. И все пак стаята, както и цялата къща бе безупречно чиста; мебелите – съвременни, а огромното викторианско легло, в което най-сетне си легна – изключително удобно с чистите си, хладни чаршафи. Меките възглавници бяха разбухвани от някоя невидима домакиня, а пухената завивка, която придърпа върху себе си бе разкошна.

И въпреки това сънят не дойде бързо. Д’Агоста лежеше, вгледан в тавана, и дълго, дълго си мисли за Диоген Пендъргаст.

Лок Булард се бе отпуснал на задната седалка на мерцедеса, който пътуваше по виале [19] Булевард (ит.). – Б.пр. „Микеланджело“ над Флоренция, големите вили от осемнайсети век на най-богатите флорентинци не се виждаха зад високите стени и масивите железни порти. Лимузината мина покрай Пиацале и Булард хвърли бегъл поглед към изумителната гледка: Дуомо, Палацо Векио, река Арно. Колата се спусна към древната Порта Романа.