Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Ще се радваме да обядвате с нас, сър, преди да…

— Къде е? – прекъсна го рязко Булард.

Последва слисване и мълчание.

— Последвайте ме насам.

Групичката се обърна и Булард я последва по настланата с варовик пътека към хладния интериор на сградата. Минаха по коридор с две автоматични врати, които се отваряха само след скенер на ретината на водещия групата. В един момент Булард спря и надникна в стая с врата към коридора. Другите също спряха в очакване. Стаята бе лаборатория, пълна с апаратура, а върху белите „черни“ дъски бяха изписани формули.

Булард пристъпи вътре, погледна към близката маса, покрита с конуси, които приличаха на самолетни носове.

Всеки бе боядисан различен цвят, с топлийка бяха прикрепени етикети с химически формули. Във внезапен пристъп на сляпа ярост Булард вдигна ръка и помете конусите от масата. След това се обърна и без да изрече и дума продължи по коридора.

Стигнаха до трета врата, по-дебела и по-малка от предишните, изработена от неръждаема стомана и бронз. Отвътре се чу вик. Всички се обърнаха натам.

Към тях крачеше елегантно облечен мъж с побеляло от гняв лице.

— Спрете – каза той. – lo domando iota spiegazione. Signor Bullard, anche da Lei. Исхам обяснения, дори от вас.

Мъжът препречи пътя им към вратата, ръстът му бе наполовина на този на Булард, но излъчваше благородство в гнева си.

Последва светкавично движение, изпъшкване и мъжът се строполи на земята след удар в корема. Присви се и застена, а Булард го ритна злобно с носа на обувката си – толкова силно, че се чу звукът от чупенето на ребра. Мъжът изпъшка и се претърколи от болката.

Булард се обърна към един от мъжете.

— Аз уволних този човек. Мартинети злоупотреби. Дълбоко съжалявам, че се възпротиви на задържането си, че нападна служител от охраната и трябваше да бъде усмирен от този служител. – Обърна се към един от охранителите – Чу ли какво казах?

— Да, сър – отвърна мъжът с американски акцент.

— Извикай хора да отстранят този човек и да му предявят обвинения за незаконно навлизане в територията.

Булард прекрачи през рухналия мъж и сам застана пред скенера за ретина. Чу се изщракване и вратата се отвори, разкривайки профила си от стомана и бронз. Зад нея имаше малко хранилище. На една страна имаше няколко твърди диска, всеки в прозрачна пластмасова кутия, грижливо подредени върху пластмасови шкафове за документи. Срещу тях се намираше малка, правоъгълна кутия от полиран орех, заобиколена от маса електронни инструменти: сензори за контрол на климата, екранчета, съобщаващи влажността, сеизмограф, газов анализатор, барометри и датчици на термометри. Булард отиде при кутията, улови я внимателно за дръжката. Беше толкова лека, че в масивната ръка на Булард изглеждаше като перушинка. Обърна се.

— Да вървим.

— Господин Булард може би ще поискате да проверите съдържанието й?

Булард се обърна към мъжа, който бе изрекъл тава.

— Скоро ще го проверя. И ако не е онова, което очаквам, загубата на работа ще бъде най-малката ви грижа.

— Да, сър.

Напрежението в помещението бе почти осезаемо. Мъжете пристъпваха неспокойно от крак на крак, очевидно не им се искаше да тръгват. Булард мина покрай тях, наведе се да мине през вратата на хранилището, обърна се и попита:

— Идвате ли?

Мъжете го последваха. Вратата се затвори зад тях със съскане. Булард прекрачи отново през Мартинети и мина през двете автоматични врати, следван от останалите; единственият звук, който се чуваше, бе потракването на токовете им по полирания под. След няколко минути той бе отново на тротоара – пред мерцедеса с работещ на празен ход двигател. Мъжете стояха на тротоара и гледаха Булард не знаеха какво друго да правят. Никой повече не спомена за обяд.

Без дори да се обърне. Булард влезе в колата и хласна вратата.

— Към вилата – рече той и постави внимателно дървената кутия в скута си.

Д’Агоста застана до прозореца на апартамента си в хотел „Лунгарно“ и се взря в дълбоко зеленото на Арно, със светложълтите дворци на Флоренция по двата бряга и Понте Векио, с назъбения контур на ниските здания, надвиснали над реката. Изпита странно чувство на очакване, дори на известно главозамайване. Не бе сигурен дали се дължеше на умората от полета или на факта, че бе за пръв път в страната, откъдето произхождаше родът му.

Бащата на Д’Агоста бе напуснал Неапол като момче с родителите си малко след войната, за да избяга от ужасния глад на 44-а. Установили се на улица „Кармайн“ в Ню Йорк Сити. Баща му, Вито, бесен на засилващата се мощ на мафията, бе отвърнал като бе станал полицай, при това адски добър. Плакетите и наградите му още стояха в стъклен шкаф върху камината като свети реликви: боен полицейски кръст, медал за доблест. Д’Агоста бе израсъл на улица „Кармайн“ в средата на италиански имигранти от Неапол и Сицилия, потопен в езика, религията и циклите на свещени дни и празници. От детството му Италия носеше за него атмосферата на митично място.