Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Доколкото разбирам, той не знае, че сме дошли.

— Нашето посещение ще бъде стил „проникване“. Утре заран мажем да се снабдим с нужната ни екипировка.

Д’Агоста бавно кимна.

— Сигурно ще бъде вълнуващо.

— Нека се надяваме да не бъде прекалено вълнуващо. Колкото повече остарявам, Винсънт, толкова повече предпочитам да прекарвам вечерите си тихо у дома, вместо да се стрелям с някого в тъмното.

Брайс Хариман крачеше на север по Пето авеню, проправяше си умело път всред тълпите, а мислите му бяха заети с дяволските убийства. Ритс бе прав, статията за Фон Менк наистина бе докоснала някакъв нерв на града. Засипаха ги телефонни обаждания. Повечето – от побърканяци, разбира се, вестникът все пак бе „Поуст“, – но той не можеше да си спомни по-силна реакция на една статия. Цялата тази история със златното сечение и как то се вписваше в историческите дати, ореолът на математиката – за един невежа всичко това звучеше като непоклатим научен факт. И Хариман трябваше да си признае, че бе много загадъчно това съвпадение на датите.

Мина покрай клуб „Метрополитън“ и хвърли поглед към чудесата на старите пари на Ню Йорк вътре. Това бе неговият свят или по-скоро – светът на предците му. И макар да наближаваше възрастта, когато вече можеше да очаква първите покани за престижни клубове (уредени от баща му), той се страхуваше, че сегашната му служба в „Поуст“ можеше да бъде пречка за това. Трябваше да се върне в „Таймс“, и то – бързо.

А това бе серията от репортажи, която щеше му помогне да го стори.

Ритс го обичаше – или поне дотолкова, доколкото онова влечуго можеше да обича някого. Но добрата тема бе като огън. Трябваше да бъде подхранвана. А тази вече тръгваше към канала. Усещаше, че благоразположението на Ритс щеше да се изпари тъй бързо, както се бе и породило, и щеше да го остави уязвим с новото му голямо увеличение на заплатата. Трябваше му развитие, па било то и манипулирано. Точно това се надяваше да му донесе завръщането при жилищната сграда на Кътфорт. Предишните му публикации вече бяха събрали редиците на думкащите Библията, поклонниците на дявола, готите, смахнатите, сатанистите и ню-ейджърите, които се събираха всеки ден в покрайнините на Сентръл парк срещу сградата. Вече имаше няколко сбивания, подхвърляне на обидни думи, няколко посещения от нюйоркската полиция в опити да разпръснат хората. Но всичко бе неорганизирано. Всички реакции се нуждаят от катализатор и тази не бе по-различна.

Наближаваше 68-а улица. Вече виждаше насъбралите се побърканяци в парка откъм Пето авеню, всяка групичка – под своя китка дървета. Промъкваше се от група към група пробиваше си с лакти път през кръга зяпачи. След последното му идване нищо не се бе променило особено, само тълпата се бе разраснала. Един сатанист, облечен в черни кожени дрехи, стиснал бутилка „бъд“, ругаеше ню-ейджърите в конопени роби. Носеше се миризма на бира и на марихуана досущ като на рок-концерт. В дъното един мъж в избелели дънки и с карирана риза с къси ръкави говореше пред доста голяма публика. Хариман не можеше да чуе какво казва, но по всичко личеше, че този кръг от хора бе най-големият.

Хариман се отдели от кръга на зяпачите и се приближи към мъжа. Той проповядваше, това бе ясно, но изглеждаше нормален, а гласът му, макар и да доближаваше границите на истерията, звучеше спокойно, образовано, разумно. И тълпата около него се увеличаваше. Сума зяпачи бяха привлечени от думите му, дори някои от сатанистите и готите се бяха заслушали.

— Това е удивителен град – говореше мъжът, – тук съм от двайсет и четири часа, но вече мога спокойно да заявя, че на света няма друг като него. Високите сгради, лимузините, хубавите хора. Всичко това заслепява окото, така е. За пръв път съм в Ню Йорк сити. И знаете ли какво ме поразява най-много, повече от блясъка и разкоша? Бързането. Огледайте се, приятели. Погледнете минувачите. Погледнете колко бързо вървят, говорят по телефоните си или гледат право пред себе си. Никога не съм виждал нещо подобно. Погледнете хората в преминаващите таксита и автобус и – дори когато не се движат, те сякаш бързат. И аз знам с какво са толкова заети всички. Слушах много, откакто пристигнах. Може би съм изслушал вече хиляди разговори, повечето от тях – едностранчиви, тъй като жителите на Манхатън изглежда предпочитат да говорят по клетъчните си телефони, вместо да разговарят с реални хора, лице в лице. С какво са толкова заети? Заети са със себе си. С утрешната голяма среща. С резервациите за вечеря. С това да мамят половинките си. С това да забият нож в гърба на бизнес-партньорите си. С всякакви планове и интриги, и стратегии, нито една, от които не е по-дългосрочна от следващото пътуване до „Клуб Мед“. Колко от тези хора мислят за трийсет, четирийсет години напред – за собствената си тленност? Колко от тези хора се стремят да намерят мир с Бога? Или мислят за думите на Исус в евангелието на Лука: „ Истина ви казвам, това поколение няма да си замине, преди да се е изпълнило всичко.“ Съвсем малко, предполагам. Ако изобщо има такива.