Линкольн Чайлд - Огън от Ада

И ето, че бе в страната.

Усети как в гърлото му засяда голяма буца. Не очакваше да изпадне такова емоционално изживяване. Това бе родината на предците му от хиляди години. Италия бе родното място на толкова неща: изобразителното изкуство, музиката, науката, астрономията. И големите имена започнаха да препускат в съзнанието му: Август Цезар, Цицерон, Овидий, Данте, Христофор Колумб, Леонардо да Винчи, Микеланджело, Галилей… Списъкът обхващаше повече от две хиляди години. Д’Агоста бе сигурен, че никоя друга нация на света не бе родила толкова гении.

Отвори прозореца и вдиша въздуха. Това бе нещо, което жена му изобщо не бе успяла да разбере – огромната гордост от миналото му. Винаги бе смятала това за глупаво. Е, не бе чак толкова учудващо. Беше англичанка. А какво са направили англичаните, освен да надраскат няколко пиеси и поеми? Италия бе родното място на Западната цивилизация. Земята на предците му. Някой ден ще доведе тук и сина си Вини.

Тези възхитителни спомени бяха прекъснати от почукване на вратата. Беше камериерът с багажа му.

— Къде да го оставя, сър? – попита той на английски.

Д’Агоста махна с ръка и подхвърли небрежно на италиански:

— Buon giorno, gauglione. Pe’ piacere lassate valige ahhecino a liett, grazie.

Камериерът го изгледа странно, на Д’Агоста му се стори дори – с известно презрение.

— Извинете? – попита на английски.

Д’Агоста се подразни за миг.

— valige, aggia ritt, metitellc alla рече и посочи леглото.

Камериерът постави двете чанти до леглото. Д’Агоста бръкна в джоба си и не можа да намери банкнота с по-малка стойност от пет евро. Подаде я на камериера.

— Grazie, signore lemolto gentile, Sc leha bisogno dluahtascosa mdica.

След което камериерът си тръгна.

Д’Агоста не разбра и думица след Grazie, Signore. Не му звучеше като езика, който баба му говореше. Поклати глава: сигурно го объркваше флорентинският акцент, не бе възможно да бе забравил чак толкова. В крайна сметка италианският бе майчиният му език!

Огледа се. Никога не бе отсядал в подобна хотелска стая – върхът на чистотата, сдържаният вкус и елегантност. Беше и огромна: почти апартамент всъщност, с баня, всекидневна, мраморна вана, кухия и добре зареден бар, а едната стена бе цялата в прозорци, гледащи към Арно, Понте Векио, галерията „Уфици“, големия купол на Дуомо. Стаята сигурно струваше цяло състояние, ала Д’Агоста отдавна се бе отказал да се тревожи за това как Пендъргаст харчеше парите си, ако изобщо бяха негови пари. Агентът си оставаше мистериозен както винаги.

На вратата отново се почука леко и Д’Агоста отвори. Беше Пендъргаст. Детективът влезе – пак облечен в черно, което във Флоренция изглеждаше още по не на място, отколкото в Ню Йорк. В едната си ръка стискаше сноп хартии

— Харесва ли ти стаята. Винсънт?

— Малко е претрупана, има скапан изглед към някакъв стар мост, но ще свикна.

Пендъргаст се настани на дивана и подаде на Д’Агоста снопчето листи.

— Там имаш permesso dsoggiorno – разрешително за носене на оръжие, право да извършваш разследвания от Questura [21] Квестура, дирекция на полицията (ит.). – Б.пр. , твоя codice piscale и някои други книжа, които трябва да бъдат подписани. И всичко това благодарение на добрия граф.

Д’Агоста взе книжата.

— Фоско ли?

Пендъргаст кимна:

— Италианската бюрокрация мърда бавно и добрият граф й даде начален шут заради нас.

— Той тук ли е? – попита Д’Агоста не особено въодушевен.

— Не. Може би ще дойде по-късно. – Пендъргаст се изправи и отиде до прозореца. – Ето там е семейният му дворец, отвъд реката до двореца Корсини.

Д’Агоста погледна средновековната сграда с назъбения и парапет.

— Хубава къщица.

— Наистина. Собственост е на фамилията от края на тринайсети век.

На вратата отново се почука.

— Trasite – извика Д’Агоста, горд, че можеше да използва италианския си пред Пендъргаст.

Камериерът влезе отново, понесъл кошничка с плодове.

— Signori?

— Faciteme u piacere’ lassaiele ncoppa о tavule.

Камериерът не пристъпи към масата, а вместо това каза на английски:

— Къде да ги оставя?

Д’Агоста погледна към Пендъргаст и забеляза весели пламъчета в очите му.

— O’tavole – отвърна по-рязко.

Мъжът продължаваше да си стои с кошничката в ръка гледаше ту масата ту – писалището, и накрая я остави върху бюрото. Д’Агоста изпита раздразнение от преднамереното му неразбиране – да не би да му бе дал по-малък от обичайното бакшиш? Думите, които толкова често бе чувал от баща си, се лееха свободно: