Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Мини през стария град – каза Булард.

Шофьорът показа пропуска си на полицая на портата и лимузината се спусна по криволичещите улички, първо на север, след това на запад, мина през още една порта в древните стени, обграждащи града. Дворците от Ренесанса, превърнати в жилищни сгради през деветнайсети век отстъпваха място на безлични жилищни блокове, строени през петдесетте години на XX век, и накрая – зловещи на вид общински жилища и високи бетонни мастодонти. Нямаше магистрали, а лабиринт от претъпкани улички, рушащи се фабрики, тук-там се мяркаше малка градинка или няколкостотин квадратни метра лозе.

След половин час лимузината вече пълзеше по мърлявите улици на Синя, едно от най-грозните индустриални предградия, сив масив от здания, които се простираше в долината на Арно. На бетонните балкони в неподвижния въздух висеше пране. Единствено далечните зелени хълмове на Карминяно, върху най-високия, от които се издигаше замък, напомняха, че това бе красивата Тоскана.

Булард не виждаше нищо отвъд тъмните стъкла и не разговаряше с шофьора. Грубоватото му лице бе напълно безизразно, дълбоко разположените му очи под големите, надвиснали вежди – студени. Единствено бавно движещите се мускули на челюстите му, които ту се свиваха, ту се отпускаха, подсказваха за голямото му вълнение.

Най-накрая лимузината зави в безлична, задънена уличка и спря пред занемарена ограда от метална мрежа с портал и будка за пазача. Отвъд оградата предградието свършваше и се разкриваше изненадващата гледка на един нов свят: странен свят на тъмни дървета, лози и покрити с избуял бръшлян могили и някакви безформени силуети.

Лимузината бе проверена и бе пусната да навлезе в този тъмен, фантастичен пейзаж. Отблизо зелените силуети можеха да бъдат определени като разрушени сгради, тъй потънали в пълзящата растителност, че изглеждаха като естествени скали. И все пак това не бяха древни руини, каквито в Италия могат да се видят на много места. Тези купища срутена зидария никога не се посещаваха от туристи. Те датираха от първите десетилетия на двайсети век. Лимузината се промъкваше като акула през развалините, мина покрай стари общежития, широки улици деляха редици къщи, които някога са били хубави, вървяха покрай потънали в зеленината товарни железопътни рампи и срутени лаборатории – и, над всичко в синьото тосканско небе се издигаше тухлен комин, висок колкото трийсететажна сграда. Единственото указание за това какво е било някога това място, бе избелелият надпис на комина, едва различимите букви изписваха NOBEL S.G.E.M.

Охраната на обекта изглеждаше подвеждащо хлабава. Телената ограда на външния периметър бе стара и грохнала. Една решителна група тийнейджъри лесно би могла да влезе. Ала въпреки разрухата, мястото не показваше признаци да са влизали хора. Нямаше боклуци, графити, нямаше останки от огньове или от строшени винени бутилки.

Лимузината бавно се промъкваше из лабиринта от обрасли с бурени пътища, зави покрай редица огромни складове, сега празни, с прозорци кого мъртви очи: покрай напуканите им стени имаше поляни с диви ягоди. Колата мина под арка в стара тухлена стена, покрай още развалини и купчини тухли и разрушен бетон, за да стигне до втори портал. Той бе много по-съвременен от първия: намираше се в модерна двойна и устойчива на взрив телена ограда с тънка жица на кльон най-отгоре, заобиколена от широко поле осеяно със сензори за улавяне на движение.

Лимузината отново бе проверена, този път много по-внимателно, след което портите се отвориха по електронен път на добре смазаните си панти.

И тук погледът се сблъскваше с потресаващ контраст. Зад последната разрушена фасада – удавена в растителност – се намираше грижливо окосена морава, която се спускаше към блестяща сграда от титан и стъкло, архитектурен шедьовър, скрит сред руините. Тя бе заобиколена от съвършено подрязани и оформени храсти. Автоматична система за поливане хвърляше дъждовни арки, които блестяха в цветни дъги под силното флорентинско слънце.

Пред сградата стояха трима мъже. Когато черната кола спря, един от тях, силно развълнуван, но опитваш се да скрие това се спусна и отвори вратата.

Beniornaio, Signor Bullard. [20] Добре дошли, господин Булард (ит.). – Б.пр.

Булард слезе от колата огромното му тяло изглеждаше сякаш още по-масивно, когото се изправи. Пренебрегна протегнатите ръце и се разкърши. Гледаше над главите на мъжете, сякаш те не съществуваха. Масивното му, грозно, възлесто лице бе непроницаема маска.