Пред него се издигаше сградата в стил „Beaux Arts“ на „Ривърсайд“, номер 891. Прекоси улицата, мушна се през желязната порта и пое по подходната алея към арката на портала. На почукването му отговори Проктър, който безмълвен го съпроводи през ечащите галерии и украсени с гоблени стани към библиотеката. Тя сякаш се осветяваше само от буйния огън, който бумтеше в камината. Д’Агоста се взря във внушителната зала с библиотечни шкафове покрай стените и забеляза, че Пендъргаст бе в дъното й. Агентът бе гърбом към вратата, застанал пред дълга маса и пишеше нещо на жълта хартия. Д’Агоста чуваше прашенето на огъня, скрибуцането на перото върху хартията Констанс я нямаше, но той едва-едва дочу някъде далеч тъжните звуци на цигулка.
Д’Агоста се прокашля, почука на рамката на вратата.
Пендъргаст веднага се обърна.
— А, Винсънт. Влизай.
Пендъргаст мушна хартията малка дървена и инкрустирана със седеф кутия, която бе на масата. След това я запори внимателно и я бутна настрани. На Д’Агоста му се стори, че Пендъргаст искаше той да не види какво бе съдържанието й.
— Искаш ли нещо освежително? – попита агентът, докато прекосяваше залата. – Коняк, калвадос, арманяк, бъдуайзър?
Гласът му бе обичайният бавен, провлачен и сякаш намазан с масло южняшки говор, но в очите му имаше странни проблясъчета, които Д’Агоста не бе виждал преди.
— Не, благодаря.
— Тогава аз ще си взема, ако не възразяваш. Моля те, седни.
Пендъргаст отиде до един бюфет и си наля два пръста кехлибарена течност в една голяма чаша.
Д’Агоста го наблюдаваше внимателно. В движенията му имаше нещо необичайно, някаква странно колебание, което – в съчетание с изражението му – обезпокои Д’Агоста по необясним начин.
— Какво се е случило? – попита инстинктивно.
Пендъргаст не отговори веднага. Вместо това остави гарафата, взе чашата си и се настани в срещуположното на Д’Агоста кресло. Отпи замислено глътка сетне – втора.
— Навярно мога да ти кажа – рече той най-сетне тихо, сякаш вземаше някаква решение. – Всъщност, ако някой друг може да узнае, то това ще бъдеш ти.
— Какво да узная? – попита Д’Агоста.
— Пристигна преди половин час – отвърна Пендъргаст. – Не бе възможно да пристигне в по-неподходящ момент. Въпреки това няма какво да се направи: стигнахме твърде далеч в това разследване, за да променяме курса си.
— Какво е пристигнало?
— Това – Пендъргаст кимна към сгънато писмо върху масата между тях. – Хайде, вземи го: вече съм взел необходимите предпазни мерки.
Д’Агоста не знаеше какво точно имаше предвид с това, но се наведе, взе писмото и внимателно го разтвори. Хартията бе красива ленена очевидно ръчна изработка. В горния край на листа имаше щампован релеф: око без мигли над две луни и клекнал лъв под тях. Отначало Д’Агоста помисли, че листът бе празен. Но после забеляза изписана с красив, старомоден почерк дата в средата на страницата: 28 януари. Изглежда бе изписана с паче перо.
Д’Агоста остави листа на масата.
— Не разбирам.
— От брат ми е – Диоген
— От брат ти ли? – попита изненадан Д’Агоста. – Мислех, че е умрял
— За мен е умрял. Поне беше, доскоро.
Д’Агоста зачака да чуе повече. Знаеше, че не бива да говори. Изразите на Пендъргаст бяха станали колебливи, почти накъсани, сякаш намираше темата за непоносимо отблъскваща.
Пендъргаст отпи още една глътка арманяк.
— Винсънт, в моето семейство в продължение на много поколения е имало наследствена лудост. Понякога тя е била в лека, дори полезна форма. Боя се обаче, че по-често тя се проявява чрез удивителна жестокост и зло. За съжаление мракът е достигнал най-голям разцвет при сегашното поколение. Разбираш ли, брат ми Диоген е едновременно и съвсем луд – и крайно нечестив. – и най-поразителният член на нашето семейство, който някога е бил на тази земя. Това ми стана ясно още от най-ранна възраст. И паради това е истинско щастие, че ние двамата сме последните представители на рода.
Д’Агоста продължи да изчаква.
— Като малко дете Диоген се занимаваше с някои експерименти. Конструираше много сложни машини за примамване, залавяне и измъчване на малки животни. Мишки, зайци, опосуми. Тези машини бяха блестящи по един ужасен начин. Фабрики за болка, така ги наричаше с гордост, когато в крайна сметка го откриваха. – Пендъргаст направи пауза. – Интересът му скоро стана още по-екзотичен. Започнаха да изчезват домашни любимци – първо котки, след това кучета, – които повече не можеха да бъдат открити. Прекарваше цели дни в портретната галерия, взрян в картините на нашите предци, особено онези, сполетени от преждевременна смърт. А когато порасна – и разбра, че е наблюдаван с нарастващо внимание изостави тези забавления и се вглъби в себе си. Изливаше своите черни блянове и ужасната си творческа енергия в поредица от тайни дневници. Държеше ги добре скрити. Много добре, даже: потрябваха ми две години тайни наблюдения като юноша, за да ги открия. Прочетох само една страница, но това ми стигаше. Никога няма да я забравя – докато съм жив. След това думите вече не бяха същите за мен. Не е нужно да казвам, че веднага изгорих всички дневници. Той ме мразеше преди това, но този мой акт ми спечели вечния му гняв.
Читать дальше