Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— О, вие не знаехте ли? – рече Пендъргаст с меден глас. – Господин Бекман е починал. Трагично.

Мълчание.

— Не, не знаех. – Пак мълчание. – Как?

Сега бе ред на Пендъргаст да бъде необщителен. Но вместо това той хвърли още един мъчителен детайл.

— Идваме от ексхумацията на трупа му. Но може би това не е най-подходящата тема за разговор, след като виждам, че двамата не сте били близки.

— Който ви е казал това, ви е заблудил. Рейниър бе един от най-добрите ми студенти.

— Защо тогава не сте узнали за смъртта му?

Професорът се размърда от неудобства.

— Изгубихме връзка, след като той се дипломира.

— Разбирам. Тогава може би в крайна сметка няма да сте в състояние да ни помогнете.

След което Пендъргаст се направи, че се готви да си тръгне.

— Беше блестящ студент, един от най-добрите, които съм имал. Аз бях… бях много разочарован, че не искаше да продължи образованието си. Искаше да отиде в Европа, да направи голямо пътешествие сам, без някаква академична програма. Аз не одобрявах това. – Понсонби замълча за малко, сетне продължи: – Мога ли да попитам как е починал и защо трупът му е бил ексхумиран?

— Съжалявам, но тази информация може да бъде разкрита само пред семейството и приятелите на господин Бекман.

— Казах ви, бяхме много близки. Като се разделяхме, му подарих книга. Правил съм това само с половин дузина свои студенти за четирийсет години преподавателска дейност.

— И това е било през 1976-а?

— Не, беше през 1974-а – Професорът бе много доволен да направи тази поправка. След това му хрумна друга мисъл. Погледна отново Пендъргаст – Не е било убийство… нали?

— Наистина професоре, ако не получите разрешение от член на семейството да бъде разгласена тази информация… Вие сигурно познавате някой член на семейството, осмелявам се да кажа?

Лицето на професора посърна.

— Не, не познавам никого.

Пендъргаст повдигна учудено вежди.

— Той не беше близък със семейството си. Не си спомням изобщо да го е споменавал.

— Жалко. Значи казвате, че Бекман е заминал за Европа през 1974 година, веднага след завършването си и оттогава не сте чували за него?

— Не. Получих писмо от Шотландия, в края на август същата година. В него ми пишеше, че се готвел да напусне някаква фермерска комуна, в която се записал, и да отиде в Италия. Помислих си, че това е просто етап, през който трябва да премине. Да ви кажа истината, през последните десетина години очаквах да видя името му в някое от списанията, или може би да чуя, че е открил някоя изложба. Често си мислех за него през тези години. Наистина, господин Пендъргаст, ще ви бъда много благодарен, ако можете да ми разкажете нещо за него.

Пендъргаст не отговори веднага.

— Това би било много неправилно – и гласът му стихна.

Д’Агоста се усмихна. Ласкателството не подейства, затова Пендъргаст бе сменил курса. И бе накарал професорът да го моли за информация.

— Но можете поне да ми кажете как е починал.

Лулата му бе изгаснала и Пендъргаст изчака професорът да драсне още една клечка. След това заговори:

— Починал е като алкохолик в приют в Йонкърс и е погребан в местното гробище за бедняци.

Професорът пусна горящата клечка, върху лицето му се изписа ужас.

— Добри Боже! Нямах представа.

— Много трагична смърт.

Професорът се опита да скрие шока си, като отвори отново кутийката кибрит, ала треперещите му ръце разпиляха клечките върху пейката.

Пендъргаст му помогне да ти събере. Професорът ги напъха една по една в треперещата в ръката му кутийка. Свали лулата си, незапалена. Д’Агоста се изненада като видя, че очите на старика бяха навлажнени.

— Толкова добър студент – рече той повече сам на себе си.

Пендъргаст остави паузата да се проточи. След това извади „Животоописания на художници“ от джоба на сакото си и я подаде на Понсонби.

В един миг старикът сякаш не разпозна томчето. Но сетне възкликна бурно.

— Откъде я взехте? – попита и сграбчи бързо книгата.

— Беше сред вещите на господин Бекман.

— Това е книгата, която му подарих. – Като я отвори на форзаца, отвътре падна фотографията – Какво е това? – попита, след като я вдигна.

Пендъргаст не каза нищо, не зададе никакъв въпрос

— Ето го – каза Понсонби и го посочи на снимката – Точно такъв го помня. Трябва да е заснета във Флоренция през есента.

— Във Флоренция ли? – рече Пендъргаст. – Би могла да бъде заснета, където и да е в Италия.

— Не, познавам фонтана зад тях. Той се намира на площад „Санто Спирито“. Студентите винаги се събират там. А тук, отзад, може да се види портата на Палацо Гуадани, който е овехтял студентски пансион. А казвам, че е направена през есента, защото са облечени по този начин, макар че би могло да бъде и през пролетта.