Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Изглежда намерихме малкото ковчеже със съкровища на Бекман.

Пендъргаст кимна. Посегна и взе един кибрит.

— „Тратория дел Кармние“ – прочете на глас надписа. Тънките му бели пръсти поровиха из монетите и другите вещи. След това посегна към книгите, взе томчето на Вазари и го прелисти – Задължително четиво за всеки, който иска да разбере Ренесанса – рече той. – И погледни това.

Подаде книгата на Д’Агоста. Върху форзаца бе написано посвещение:

На Рейниър, моят любим студент.

И Д’Агоста взе една книга. В нея нямаше посвещение, но докато я разлистваше, отвътре изпадна някаква снимка. Вдигна я от пода. Беше любителска фотография с избелели цветове, на нея бяха четирима младежи, прегърнати през рамо, застанали пред някакъв размазан мраморен фонтан.

Д’Агоста чу как Пендъргаст пое дълбоко въздух.

— Може ли да я видя? – попита агентът.

Д’Агоста му подаде снимката.

— Мисля, че този най-вдясно е Бекман. А разпознаваш ли приятелите му?

Д’Агоста погледна. Почти веднага разпозна масивната глава и изпъкналите вежди на Лок Булард. За другите му потрябва повече време, но след като се вгледа, вече бе сигурен; това бяха Найджъл Кътфорт и Джеръми Гроув.

Погледна към Пендъргаст. Сребристите му очи определено блестяха.

— Ето я връзката, която търсехме, Винсънт.

Обърна се към мъжа, който лежеше на леглото. Д’Агоста почти бе забравил за него, а и той мълча през цялото време.

— Джон, можем ли да вземем тези неща?

— За това съм ги запазил.

— В какъв смисъл? – попита Д’Агоста.

— Точно това правя. Запазвам нещата, които са ценили, за да ги предам на семействата им.

— Кои са тези „те“?

— Умрелите.

— А идвали ли са членове на семействата?

Въпросът увисна във въздуха.

— Всеки има семейство – отвърна най-сетне Джон.

На Д’Агоста му се стори, че някои от кашоните бяха толкова изгнили и обезцветени, че трябва да бяха преседели тук около двайсетина години. Доста време трябва да са чакали да се появи някой член на семейство.

— Познавахте ли добре Бекман?

Мъжът поклати отрицателно глава

— Той бе саможив.

— Посещавал ли го е някои?

— Не.

Джон въздъхна. Косата му бе чуплива, а очите – воднисти. На Д’Агоста му се стори, че умира, че знае това и очаква с желание смъртта.

Пендъргаст взе малката кутия и я сложи под мишница.

— Можем ли да направим нещо за теб, Джон? – попита тихо.

Мъжът поклати глава и се обърна към стената.

Излязоха от стаята, без да говорят. На стъпалата минаха отново покрай тримата пияници.

— Намерихте ли онова, което търсехте? – попита Джед.

— Да – отвърна Д’Агоста – Благодаря.

Мъжът докосна челото си с пръст. Д’Агоста се обърна.

— Какво ще стане с всичките онези неща в стаята на Джон, когато той умре?

Пияницата сви рамене.

— Ще ги изхвърлят.

— Това бе много ценно посещение – каза Пендъргаст, когато се качиха в колата – Сега знаем, че Рейниър Бекман с живял в Италия, навярно през 1974 година, че е говорил италиански прилично, може би дори – свободно.

Д’Агоста го погледна изненадан.

— Как разбра това?

— От онова, което е казвал, като е губел на карти. „Кей Бискъроу“ Това не е име, а израз. Che buchero! Италиански е, на флорентински диалект – възклицание, което може да се преведе като „Какъв глупак!“ Само човек, който е живял във Флоренция, може да го знае. Монетите в онази кутия са до една италиански лирети от 1974 година и преди това. Фонтанът зад четиримата приятели, макар че не го разпознах, определено е италиански.

Д’Агоста поклати глава.

— И разбра всичко това само от тази малка кутийка с най-различни неща?

— Понякога малките неща говорят на висок глас. – И докато ролсът ускоряваше по улицата, Пендъргаст погледна към Д’Агоста. – Би ли извадил лаптопа ми от жабката. Винсънт? Нека видим каква светлина може да хвърли по въпроса професор Чарлз Ф. Понсонби Младши.

Докато Пендъргаст караше на юг. Д’Агоста включи лаптопа влезе в Интернет с безжична клетъчна връзка и започна търсенето на Чарлз Ф. Понсонби Младши. След няколко минути разполагаше с повече информация, отколкото му трябваше, като се почне от факта, че Понсонби бе професор по история на изкуството в Принстънския университет.

— Името му ми прозвуча познато – рече Пендъргаст. – Мисля, че е специалист по италианския ренесанс. Имаме късмет, че още преподава – несъмнено вече е почетен професор. Намери биографията му, ако обичаш, Винсънт.