Линкольн Чайлд - Огън от Ада

КРАЯТ Е БЛИЗО

Сатанисти, пентаграмисти и пророци на гибелта продължават да се събират на мястото на дяволско убийство

Инстинктивно бръкна в джоба си, но си спомни, че нямаше никакви пари. Спря се. Какво да прави? Заглавието без съмнение бе ново послание от Бог. Нищо на този свят не беше без значение. Дори най-лекото врабче можеше да падне от дървото.

Нуждаеше се от пари. Нуждаеше се от легло за през нощта. Трябваше да се преоблече. Бог обличаше момините сълзи, нямаше ли да облече и него? Това бе философията на Бък завинаги.

Но понякога Бог обичаше да види малко инициативност.

Бък вдигна глава. Намираше се пред висока сграда, пазена от два масивни каменни лъва – Нюйоркската обществена библиотека както пишеше на табелката. Храм на Мамона сигурно пълна с порнография и неморални книги. Той бързо заобиколи покрай ъгъла й. Там до малък, но добре поддържан парк, имаше неколцина души с готови за игра шахматни дъски с подредени фигури. Не играеха един с другиго, изглежда чакаха да клъвне някой минувач. Той приближи, обзет от любопитство.

— Ще играем ли? – попита един от тях.

Бък се спря.

— Пет долара – каза мъжът. – Десет секунди на ход. Пет долара.

Бък едва не отмина. Това можеше да се приеме кого вид хазарт. Но се спря. Не беше ли и това една малка помощ от Бог? Бък усещаше, че тези играчи бяха добри, трябваше да са добри. Но какво можеше да изгуби?

Седна. Мъжът веднага премести пешката пред дамата. Бък контрира, десет секунди на ход.

Десет минути по-късно Бък седеше на една пейка зад библиотеката и четеше „Поуст“ В статията се разказваше за малки събирания на хора пред сградата, където дяволът бе отнел живота на мъж на име Кътфорт. Дори се съобщаваше адресът: Пето авеню, номер 842.

Пето авеню. Легендарното Пето авеню. Мефистофелското сърце на Ню Йорк сити. Всичко си идваше на мястото. Откъсна си статията сгъна я и я прибра при другата, внимателно ги напъха в джоба на ризата си.

Нямаше да отиде веднага, това можеше да почака. Досущ като Давид трябваше да опаше слабините си, да се подготви духовно. Не беше дошъл да проповядва: беше дошъл да се сражава за света.

Бръкна в джоба си. Оставаха му четири долара и петдесет цента. Не стигаха, за да намери легло за нощувка. Запита се как ли щеше да му помогне Бог да умножи тези пари, досущ както Исус бе умножил хлябовете и рибите.

Оставаха още няколко часа до залез-слънце. Бък знаеше, че Исус щеше да му помогне. Исус със сигурност щеше да му помогне.

Последното местожителство на Бекман, посочено в смъртния акт, не далеч от гробището за бедняци, в което бе погребан Пендъргаст караше бавно покрай грохналите сгради и паркира пред магазин, на няколко номера от дома на Бекман Трима стари алкохолици седяха на стъпалата и ги изгледаха как слизат от колата.

— Хубав квартал – рече Д’Агоста, след като огледа шестетажната тухлена сграда окичена с ръждясали пожарни стълби. Окъсано пране висеше от десетки въжета, опънати между сградите.

— Наистина.

Д’Агоста кимна към трите пияндета, които продължаваха да си подават бутилка „Нощен влак“.

— Питам се тези дали знаят нещо.

Пендъргаст му даде знак да действа.

— Какво? Аз ли?

— Разбира се, ти си човек от улицата, говориш техния език.

— Щом казваш

Д’Агоста ги огледа още веднъж, след това се запъти към магазина. Върна се след няколко минути с бутилка в кафява хартиена торбичка.

— Доколкото виждам – подарък за туземците.

— Просто си вземам поука от твоя наръчник.

Пендъргаст повдигна вежди.

— Спомняш ли си малкото ни пътешествие под земята, по време на убийствата в метрото? И ти донесе бутилка като разменна валута.

— А, да. Нашето чаено парти с Мефистофел.

С бутилка в ръка Д’Агоста бавно се запъти към стъпалата и спря пред мъжете.

— Как сме днес, момчета?

Мълчание.

— Казвам се сержант Д’Агоста, а онзи там е моят колега специален агент от ФБР Пендъргаст.

Мълчание.

— Не сме дошли тук да уловим някого за топките, господа. Дори няма да питам за имената ви. Търсим информация за някой си Рейниър Бекман, който е живял тук преди няколко години.

Три чифта влажни очи продължаваха да го гледат. Единият от тримата се изсекна между очуканите си обуща.

Д’Агоста измъкна с шумолене бутилката от кесията. Вдигна я. Светлината проникна през нея и освети плодни парченца, които плуваха в кехлибарената течност.

Най-възрастният се обърна към останалите: