Линкольн Чайлд - Огън от Ада

И сега, когато най-малко очакваше, зовът бе дошъл. Предначертанието на Бог за него се бе разкрило. Кой би помислил, че този зов щеше да го отведе в Ню Йорк сити, най-голямото средоточие на духовната нищета и зло в цяла Америка? Вегас, Ел Ей и други подобни градове бяха нищо в сравнение с Ню Йорк. Но точно в това се състоеше красотата на Божията воля. Досущ както Бог бе изпратил Свети Павел в Рим – в самото сърце на езичеството – така. Той изпрати и Уейн П. Бък в Ню Йорк.

Автобусът спря, пак се люшна напред и всички заклимаха с глави в такт с движението му. Намираха се на някаква бетонна рампа, която се издигаше спираловидно сред кръстосани греди. На Бък му дойдоха на ум дантевите кръгове на ада. В един миг автобусът се гмурна в мрака, обгърнат в дизелова воня, а въздушните спирачки засъскаха демонично. Изглежда бяха стигнали до автогарата – но беше такава автогара, каквато Бък никога не бе виждал, дори не си бе представял.

Автобусът спря. Шофьорът изломоти нещо неразбираемо в микрофона и вратата се отвори с въздишка. Бък слезе. Останалите трябваше да чакат за багажа си, но той бе свободен човек, без никаква собственост или пари, досущ както преди шест години, когато влезе в облетия в слънце затвор „Джолиът“.

Без да знае накъде върви, той последва блъсканицата до поредица ескалатори в огромния терминал. След малко се озова навън, на тротоара на голяма улица. Спря и се огледа – обзет бе от треска, смесица от ужас и духовна сила.

„Докато крачех из пустинята на този свят.“ Исус бе прекарал четирийсет дни в пустинята, изкушаван от дявола, а това воистина бе пустинята на двайсет и първи век; пустошта на човешките души.

Закрачи, оставил се Исус да го вади, накъдето пожелае. Въпреки изпълнените с народ тротоари, никой не го забелязваше: човешката река се разтваряше пред него, след това се сливаше отново зад гърба му, досущ както река заобикаля камък. Прекоси широка магистрала, пое по приличаща на дълбок каньон улица, потънала в сенките на сградите, които се издигаха от двете и страни. След няколко минути стигна до ново кръстовище, още по-широко от предишното, в което се вливаха улици от всички посоки. Огромни билбордове и крещящи неонови надписи му обявяваха, че се намира на „Таймс скуеър“. Погледна към небето. Беше главозамайващо изживяване, заобиколен от могъщите творения на човека от съвременните вавилонски кули от стомана и стъкло. Беше съвсем лесно да се види как човек можеше да бъде изкушен от такова място; колко бързо можеше да изгуби първо убежденията си, а после – и душата си. И тогава отново се сети за думите на Бъниън

„ Вие обитавате града на разрухата виждам, че е така, и умирайки там, рано или късно, ще потънете по-дълбоко от гроба, в място, което гори в огън и жулел; бъдете доволни, добри мои съседи, и елате с мен“.

Изгубени, всички са изгубени.

Но може би не всички. Бък знаеше, че тук и там крачеха онези, които все още можеха да бъдат спасени, праведните хора, с Божията милост в душите си. „ Бъдете доволни, добри мои съседи, и елате с мен“. Точно за тях бе дошъл той в Ню Йорк сити за онези, които щяха да се отдръпнат от ръба на пропастта. Останалите щяха да бъдат отнесени, преди да успеят да мигнат.

Бък вървя с часове. Усещаше песента на градските сирени, която го притегляше с витрините, с небивалия разкош, с дългите лимузини. Ноздрите му се изпълваха в един момент с вонята на гнилоч, а в следващия – с аромата на скъп парфюм на изкусителка с очи на рис, в прилепнала рокля. Намираше се в търбуха на звяра това бе ясно. Бог му бе поверил мисия. Бог му бе дал своите четирийсет дни в пустинята и той нямаше да го подведе.

Бе изхарчил и последния си цент за автобусния билет и не бе хапвал нищо през целия път. Но гладът, постът някак си изостряха съзнанието му. И щом искаше да изпълни Божията воля, трябваше да потърси храна и за тялото си.

Скитането му го отведе до една кухня на Армията на спасението. Влезе, нареди се на опашката, седна смирено с несретниците, изяде купа макарони със сирене и две ненамазани с масло филии хляб, изпи чаша кафе. Докато се хранеше, извади омачкания вестник от джоба си и прегледа отново статията. Това бе Божието послание до него и всеки път, когато го четеше, той се чувстваше по-силен, освежен и решителен. След простия си обяд той излезе и закрачи отново с още по-пружинираща стъпка. Мина покрай един павилион за вестници и погледът му се спря върху заглавието на новия брой на „Ню Йорк поуст“.