Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Хариман се взря малко по-внимателно в проповедника. Имаше пясъчно руса коса, ниско подстригана, симпатично, типично американско лице, с добре развити ръце, стегнат, чист, гладко обръснат. Нямаше татуировки или обеци тук и там, или кожено яке с метални капси. Ако носеше Библия, тя не се виждаше. Сякаш разговаряше с група приятели – хора, които уважаваше.

— Направих и още нещо, след като дойдох в Ню Йорк – продължи мъжът. – Ходих по църквите. В много църкви. Не съм виждал друг град, независимо от големината му, който може да се похвали с толкова църкви. Но вижте, приятели, тук има едно тъжно нещо. Независимо колко хора се тълпят по улиците, аз намерих всички тези църкви празни. Те умират. Загиват от пренебрежение. Дори в катедралата „Свети Патрик“ – може би най-красивата, която съм виждал през живота си – имаше само шепа богомолци. Туристи? О, да – стотици. Но благочестиви богомолци? По-малко, отколкото пръстите на двете ми ръце. И това, приятели мои, е най-тъжното от всичко. Помислете – в град с такава култура, с толкова образовани и съвременни хора – да има подобна ужасна духовна пустота. Усещам я около себе си като пустиня, усещам я как изсушава дори мозъка в костите ми. Не исках да повярвам на онова, което прочетох във вестниците, на онези ужасни истории, които ме доведоха тук почти пряко волята ми. Но това е вярно, братя и сестри. Ню Йорк е град, посветен на Момона, а не на Бога. Погледнете ето онзи човек – и той посочи добре облечен в костюм на райе младеж на двайсетина години, който викаше нещо по мобилния си телефон. – Кога, мислите, се е замислял за собствената си тленност? Или тя? – Посочи жена, която носеше фирмени торбички на „Анри Бендел“ и „Тифани“ и тъкмо слизаше от такси. – Обвиняващият му показалец се насочи към двамина студенти, които вървяха ръка за ръка през публиката. – Откога вие не сте мислили за тленността си? Може да е след седмица, след десет години, след петдесет, но тя идва. Тъй както е вярно, че името ми е Уейн П. Бък, тъй е вярно и това че тя идва. Готови ли сте?

Хариман потръпна неволно. Този си го биваше.

— Не ме интересува дали сте инвестиционен банкер от Уолстрийт или имигрант в Амарило, смъртта не признава никакви предразсъдъци. Голям или малък, богат или беден, смъртта идва за всички нас. Хората от Средновековието са знаели това. Дори нашите предци са го знаели. Погледнете старите надгробни камъни – какво ще видите? Образът на отнасящата смърт. И, разбира се думите. Memento mori – помни, че ще умреш. Смятате ли, че онзи младеж се замисля за това? Удивително е, че след всичките тези векове на напредък сме изгубили чувството си за тази фундаментална истина, която винаги, винаги е била първа за предците ни. Един стар поет го е изрекъл така:

Животът ни е кратък, дните преброени

и изтичат тъй бързо, както бяга слънцето,

и като пара или капка дъжд

човек изчезва, завинаги, навеки

Хариман преглътна. Късметът му отново проработи. Този мъж на име Бък бе като личен подарък за него. Тълпата бързо се разрастваше, хората шъткаха на съседите си, за да могат да чуят тихия, убедителен глас. Не му трябваше Библия – Боже мой, навярно всичко бе в главата му. И не само Библията, той цитираше и поети-метафизици.

Хариман внимателно бръкна джоба си и натисна бутана на мини-касетофона. Не искаше да пропусне и дума.

— Онзи млад мъж не спря да се замисли, че всеки ден, прекаран без Божия промисъл, е ден, който не може никога, някога да се върне. Онези двама влюбени не спират да помислят как ще бъдат отговорни за делата си в другия живот. Жената с пазарските торби навярно никога не се е замисляла за истинската стойност на живота. Повечето от нас дори не вярват в отвъдния живот. Те са като римляните, които стояли заслепени настрани, когато нашият Господар е бил разпнат. Ако бяха спрели да се замислят за отвъдния живот, навярно щяха да си кажат, че ще умрат, ще ги положат в ковчег и ще ги погребат и толкоз.

Само че, братя и сестри, не е така. Работил съм най-различни неща през живота си и едно от тях бе помощник-гробар. Затова ви говоря толкова уверено. Когато умрете, това не е краят. То е само началото. Със собствените си очи съм виждал какво се случва с умрелите.

Хариман забеляза, че тълпата, макар и непрекъснато да нарастваше, се бе смълчала. Никой не помръдваше. И той самият бе затаил дъх и очакваше да чуе какво ще каже мъжът по-нататък.

— Може би онзи важен младеж с клетъчния телефон ще извади късмет да го погребат по средата на зимата. Това донякъде забавя малко нещата. Но рано или късно – обикновено рано – ще пристигнат гостите за вечеря. Първи идват мухите – Phnrmia Regia да снасят яйцата си. В един пресен труп се развиват експлозивно всякакви популации. Това тяхно развитие – а става дума за половин дузина поколения – се измерва с десетки хиляди личинки, вечно в движение, вечно гладни. Самите ларви създават такава топлина, че онези в центъра трябва да изпълзят към краищата, за да се охладят, преди да се заловят отново с главната си цел. Ако всичко това бъде заснето на забавен каданс, ще прилича на вряща, кипяща буря. И разбира се, личинките са само първите посетители. След време уханието на разложението ще привлече маса други. Но не виждам защо да ви тревожа с всички тези подробности. И дотам, приятели мои, с „почивай в мир“. Маже би тогава нашият млад приятел с клетъчния телефон ще реши, че кремацията е по-добра. Няма труп, който да бъде нападнат през всичките тези години от бръмбари и червеи. Разбира се, кремацията е бърз и почтен край за човешкото тяло. Нали така ни казват?