Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Тогава нека ви река, мои братя и сестри, че нито една смърт не е почтена, ако е извън Божията промисъл. Виждал съм повече кремации, отколкото мога да изброя. Имате ли представа колко трудно е да бъде изгорено едно човешко тяло? Каква топлина е необходима? Или какво става, когато тялото влезе в допир с пламъка с температура шестстотин градуса? Аз ще ви кажа приятели, и простете ми, че няма да ви го спестя. Ще разберете, че има причина, загдето не ви го спестявам.

Първо космите, от глава до пети, се свиват в синкав дим. След това тялото се стяга в поза „мирно“, досущ като кадет на парад. А след това тялото се опитва да заеме седнало положение. Няма значение, че има капак на ковчега то пак се опитва да стане. Температурата се повишава може би докъм осемстотин градуса. И тогава костният мозък завира и костите започват да се пукат, а гръбнакът експлодира като навързани една за друга пиратки.

А температурата продължава да расте. Хиляда градуса хиляда и петстотин, две хиляди. Изригванията продължават, гърмят в пещта като изстрели, но отново ще се въздържа да ви кажа какво експлодира в този момент. Ще ви кажа само, че това продължава цели три часа докато тленните останки не се превърнат в пепел и парченца от кости.

Защо не ви спестих повечето от тези подробности, мои братя и сестри? Ще ви кажа защо. Защото Луцифер, Принцът на мрака, който никога не спи в неуморното си търсене на покварата също няма да ви го спести. И огънят на онзи крематориум е далеч по-хладен и далеч по-кратък от огъня, на който със сигурност е обречена душата на онзи важен младеж. Две хиляди или десет хиляди градуса, три часа или три века – това няма за Луцифер никаква значение. Тава са само топлите пролетни ветрове, които профучават за миг. Но когато се опитате да се изправите седнали в онова море от сяра – когато ударите главите си в покрива на ада и паднете отново в онзи неугасим пламък, който е толкова горещ, че бедният ми език не може да го опише – кой тогава ще чуе молитвите ви? Никой. Вие вече сте разполагали с цял живот за молитви, но сте го пропилели.

Та ето защо съм тук, приятели мои. В онази красива сграда, издигаща се толкова високо над жалките ни глави, Луцифер е показал лицето си пред този велик град и е взел душата на един мъж. Мъж на име Кътфорт. В „Откровението“ се казва, че когато дойде краят на света Луцифер свободно ще се разхожда по Земята. Той вече е дошъл. Смъртта в Лонг Айлънд, смъртта ето тук – това е само началото. Даден ни е знак и ние трябва да действаме. И да действаме веднага. Още не е съвсем късно. Криптата или урната от крематориума, личинките или пламъкът – вие всички трябва да разберете, че няма никакво значение. Когато душата ви е изправена гола пред съдника на всички, какво ще обясните? Моля ви да се вгледате в себе си сега мълчаливо и мълчаливо да отсъдите за себе си. А след това, след малко, заедно ще се помолим. Ще се помолим за прошка, за времето, което ни остава на този свят, в този обречен град, за времето, в което да намерим избавление.

Почти механично, без да сваля очи от Бък, Хариман извади клетъчния си телефон и се обади във фотоотдела на вестника като говореше съвсем тихо. Беше смяната на Клайн и той разбра много добре какво искаше Хариман. Тук не им трябваше карикатура на прелистващ Библията побърканяк. Тъкмо обратното Хариман искаше да представи преподобния Бък като човек, когото читателите на „Поуст“ щяха да уважават, човек, който изглеждаше най-разумният и мислещ човек на земята.

А след като го чуеш, можеш и сам да повярваш в това.

Хариман прибра телефона в джоба си. Преподобният Бък можеше и още да не знае това, но скоро – съвсем скоро – щеше да бъде главната новина на първа страница.

Нощта бе влажна и уханна. В мрака пееха щурци. Д’Агоста следваше Пендъргаст по изоставения релсов път между запуснатите жилищни сгради. Беше полунощ и луната току-що бе залязла, спускайки кадифен плащ над града.

Релсите свършиха, остана само насипът им, който бе преграден с увиснала телена мрежа, която потъваше в мрака и от двете му страни. В далечината едва-едва се виждаха очертанията на големи дървета.

Следвайки Пендъргаст, Д’Агоста се обърна и двамата изминаха около стотина метра покрай оградата до една китка дървета. По средата й имаше малка полянка, постлана с падналите листа на стар кестен.

— Тук ще се подготвим – каза Пендъргаст и пусна чантата, която носеше.

Д’Агоста също остави своята чанта и пое на няколко пъти дълбоко дъх. Доволен бе, че се бе заел с тренировки слез преследването в парка „Ривърсайд“, но му се искаше да бе започнал по-отрано. Пендъргаст дори не се беше задъхал.