Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Тръгнаха през гората. Пендъргаст продължаваше да сканира терена пред тях с устройството си. Дърветата оредяха и двамата излязоха на буренясало поле. В далечния му край се издигаше редица разрушени здания, огромни тухлени складове с островърхи покриви и зеещи врати. По стените им се виеха лози, филизите им се полюшваха в мрака.

Пендъргаст погледна малка карта и продължиха към първия склад. Вътре миришеше на плесен и на гнилоч: стъпките им сякаш кънтяха въпреки безшумните обувки. Минаха през далечната врата и излязоха на гигантски площад, заобиколен от сгради. Циментовата замазка на площада бе цялата напукана и от цепнатините стърчеше тъмна растителност.

— Ами ако имат кучета? – прошепна Д’Агоста.

— Свободно пуснатите кучета са вече минало. Непредвидими и шумни са, а и често нападат не онзи, когото трябва. Кучетата сега се използват само за проследяване. Онова, от което трябва да се пазим, ще бъде далеч по-неуловимо.

Прекосиха бетонното пространство. Нощни животни шумоляха в листака. В далечния край на двора имаше затревена алея, която минаваше между две редици разрушени сгради, купчините тухли бяха обгърнати от бръшлян, тъй че в мрака приличаха на разширяващи се петна. Пендъргаст вървеше вече по-предпазливо, използваше малко, заслонено фенерче, за да осветява пътя им. На половината път по алеята спря, клекна и огледа земята. След това вдигна едно клонче и замушка с него тревата отпред. Мушна по-здраво и пръчката изведнъж потъна дълбоко.

— Яма – рече той. Забележи, че при тези развалини от двете страни, алеята е единственият път напред.

— Капан ли?

— Несъмнено. Но е маскиран така, че да изглежда като част от старата фабрика, тъй че когато влезлият в периметъра падне в него и се убие, никой да не бъде обвинен за това.

— Как го забеляза?

— Няма следи от глигани – Пендъргаст внимателна изтегли пръчката и се обърна – Ще трябва да си проправим път през някоя от тези разрушени лабораторни. Внимавай, наоколо още маже да се търкаля някоя бутилка нитроглицерин, поставена така, че невнимателният посетител да се спъне в нея. Да сметнем това и втория кръг на системата за сигурност, Винсънт; трябва да бъдем и безшумни, и нащрек.

Влязоха през зеещата врата и Пендъргаст освети вътрешното пространство с фенерчето. Подът бе покрит с начупени стъкла, ръждиви парчета метал, строшени плочки и тухли. Пендъргаст спря и даде знак на Д’Агоста да се върне назад.

Две минути по-късно бяха пак на бетонния площад.

— Какво има? – попита Д’Агоста.

— Прекалено много стъкла, прекалено равно разпръснати, а и стъклото е много по-ново, отколкото оригиналните стъкла на старата фабрика. Звуков капан, със сензори, които да засичат хрущенето на човешки стъпки по стъклото. И, предполагам – също и сензори за движение.

На зеленикавата светлина на фенера лицето на Пендъргаст изглеждаше малко разтревожено.

— И сега какво?

— Обратно към ямата.

Върнаха се обратно по алеята, Пендъргаст вървеше пръв и дупчеше с пръчката си, докато не намериха отново ямата. След това легна по корем, внимателно разтвори тревата и бурените и светна с фенерчето си в тъмната дупка. Миг по-късно се оттегли и изгаси светлината.

— Изчакай тук.

И след това изчезна, стопи се в нощта.

Д’Агоста зачака. Пендъргаст не му бе наредил да пази тишина и да не мърда; нямаше и нужда. Приклекна в мастилената тъмнина, не смееше дори да диша. Изминаха пет минути. Останал сам, напрежението започна да си казва своето. Д’Агоста усещаше как сърцето му туптеше все по-силно.

Успокой се.

И след това – тъй неочаквано и безшумно, както бе изчезнал – Пендъргаст се върна с дълга дъска в ръце. Постави я над обраслата дупка, след това се обърна към Д’Агоста.

— След кого преминем – никакви приказки, освен ако е крайно необходимо. Следвай ме.

Д’Агоста кимна.

Елин подир друг преминаха по клатещата се дъска. В далечния край храстите бяха по-гъсти, почти като стена.

Пендъргаст вървеше напред, сканираше със сензора си, душеше. За кратко светна, след това отново угаси фенерчето. Движеха се успоредно на храсталаците, след това завиха по пътека, проправена от животни.

„Глиганите ни пазят от капаните“ помисли си Д’Агоста. Продължиха бавно през гъстите храсти. Вдясно от тях се мержделеше тухлена стена – противовзривна, ако се съди по дебелината й. На едно място бе порутена – навярно от експлозия , помисли си Д’Агоста. Минаха през тази дупка и пак поеха по глиганската следа. Д’Агоста едва виждаше Пендъргаст, а още по-малко пък го чуваше – агентът се движеше безшумно като леопард.