Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— По-бързо! – изсъска Пендъргаст.

Д’Агоста се улови за някаква лоза после за друга, подхлъзна се, задраска нагоре, намери опора за единия си крак.

Вече чуваше какофония от гласове зад гърба си, Пендъргаст вече наближаваше върха на стената. Чу се изстрел, куршумът изплющя върху стената вдясно. Още едно набиране на мускули, още една опора за крака.

Нови два изстрела. Пендъргаст се наведе, сграбчи го за ръцете и го изтегли на върха. Светлините на прожекторите вече бяха излезли на открито, току пред стената, подскачаха като полудели върху силуетите им.

— Залегни!

Д’Агоста вече се бе проснал върху ронещата се, обрасла масивна стена широка пане три метра.

— Пълзи!

Заби лакти и колене и запълзя по стената търсейки прикритие зад растенията. Проехтя автоматичен откос, куршумите прерязаха буренака над него и го засипаха с клонки и листа.

Стигнаха до другия край на стената само за да видят още хора пристигащи с кучета с безмълвни кучета на поводи. Д’Агоста се отдръпна от ръба, след като нови изстрели прерязаха бурените до него.

— Господи! – рече Д’Агоста и остана за миг по гръб, взрян в неподвижните звезди.

До ушите им долетя неочакваният лай на кучета. Бяха ги пуснали.

Сега се чуваха гласове и от двете страни на стената – вавилонска смесица от италиански и английски. Мощен лъч на прожектор процепи мрака над главите им, идваше отдолу Д’Агоста чу шумолене и драскане от катерене.

Изведнъж Пендъргаст прошепна в ухото му:

— Изправяме се и хукваме. Придържай се към средата на стената и тичай приведен.

— Ще ни прострелят.

— И без друго ще ни убият.

Д’Агоста се изправи и хукна – не толкова бягаше, колкото си проправяше път сред гъстата растителност, израснала върху някогашната пътека върху стената.

Лъчите на прожекторите прочесаха стената проехтяха изстрели. Чу се и един глас:

— Non sparate!

— Продължавай да тичаш! – извика Пендъргаст.

Но беше вече късно. Там, пред тях, върху стената се виждаха катерещи се силуети – пътят им беше преграден. Лъчите на прожекторите се насочиха към тях. Д’Агоста и Пендъргаст се проснаха върху натрошените тухли.

— Non sparate! – извика отново някой – Не стреляйте!

Д’Агоста забеляза, че друга група се бе изкачила и ги бе заобиколила изотзад. Бяха обградени. Лежеше свит в снопа ослепителна светлина и се усещаше разкрит, гол.

— Eccolt ! Ето ги!

— Не стреляйте!

След това прозвуча друг глас – тих и разумен:

— Можете да се изправите и да се предадете. Или ще ви убием. Изборът е ваш.

Лок Булард се взираше над масата в двамата мъже, приковани към стената. Двама негодници, облечени в черни дрехи за специални операции. Бяха американци, това бе ясно, може би от ЦРУ.

Обърна се към началника на охраната.

— Изчисти боята от лицата им. Да ги видим кои са.

Мъжът извади носна кърпа и набързо избърса боята.

Булард не можеше да повярва на очите си. Бяха хората, които най-малко очакваше да види сержантът от полицията в Лонг Айлънд и Пендъргаст, специалният агент от ФБР. Веднага се досети, че Васкес се бе провалил. Или, по-вероятно, беше задигнал двата милиона и бе избягал. Невероятно. Но дори да го нямаше Васкес. Булард бе изумен как тези двамата бяха успели да го проследят в Италия и да проникнат през няколкото кръга на охранителната система на лабораторията. Пак ги бе подценил, пак бе допуснал същата грешка. Трябваше да се отърве от този свой навик. Тези двамата бяха страхотни. И точно от такива като тях нямаше той никаква нужда. Имаше да свърши нещо много по-важно, отколкото да се занимава с тях.

Обърна се към началника на охраната.

— Какво стана?

— Преминали са външния периметър при старата железопътна линия, стигнали са до втория кръг. Задействали са лазерната мрежа на вътрешния периметър.

— Разбрахте ли какво търсят. Какво чуха?

— Нищо не са чули, сър. Нищо не са взели.

— Сигурни ли сте, че не са преминали втория кръг?

— Абсолютно, сър.

— Имат ли някакви комуникационни средства?

— Нямат, сър. И нищо не са изхвърлили. Бяха и слепи, и глухи.

Булард кимна, шокът му бавно отстъпваше място на яростта. Тези двамата го бяха обидили. Бяха му навредили.

Погледна към по-дебелия, който – не щеш ли, – не изглеждаше чак толкова дебел.

— Ей, Д’Агоста, ти си свалил някой и друг килограм. А как стои въпросът с ерекцията?

Никакъв отговор не последва. Скапанякът го гледаше с ненавист. Добре. Нека го мрази.