Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Д’Агоста чу как Пендъргаст го блъснаха напред, чу шляпането на стъпки в храстите. Първият мъж го държеше здраво за белезниците, забил дулото на пистолета си в ухото му. Трябваше да направи нещо, трябваше. Но какво? При най-малкото движение вече бе мъртъв. Не можеше да повярва, че това се случва. Съзнанието му отказваше да го приеме. Дълбоко в себе си вярваше, че там, долу, Пендъргаст ще успее да направи някакво чудо, да извади още един заек от цилиндъра си. Но времето за това бе отминало. Какво можеше да стори Пендъргаст със запушена уста и завързани очи, с опряно в главата му дуло, застанал на ръба на пропастта? И най-малката надежда се изпари. Почувства, че го обзема паника отчаяние и някаква трескаво вцепенение.

— Стига дотам – долетя гласът от около десетина метра леко заглушен от листака. Беше другият мъж, говореше на Пендъргаст. Д’Агоста долови нов полъх откъм минната шахта. Край ухото му забръмча някакво насекомо. Пръстът му пулсираше.

Това наистина вече бе краят.

Чу изщракването на затвор и вкарването на патрона в цевта.

— Прости се с Господа, мизернико.

Пауза. А след това проехтя изстрел, невероятно силен. Нова пауза, а след това отдолу, отекващ в шахтата, долетя шумът от падащ във вода тежък предмет.

Последва по-дълга пауза, след което гласът на мъжа се чу отново, леко задъхан.

— Окей. Докарай другия.

Лок Булард стоеше в огромния, куполообразен салон на вилата си, усамотена на един хълм южно от Флоренция и само бавното движение на мускулите на челюстите издаваше чувствата му. Отиде до прозорците с дебели стъкла, които гледаха към оградените градини, и отвори единия с треперещата си възлеста ръка. Облаци закриваха звездите, нощното небе бе напълно черно. Чудесна нощ за този вид работа толкова чудесна колкото беше и онази, преди толкова години. Господи, какво не би дал да я нямаше онази нощ. Потрепери при спомена или може би от полъха на вятъра, който шумеше в старите дървета отвъд градината.

Постоя известно време до прозореца мъчеше се да се успокои, да потисне растящото чувство на страх. Долу, върху терасата се белееха неразличимите силуети на мраморните статуи. Скоро всичко ще свърши, припомни си той. И ще бъде свободен. Свободен. Но точно сега трябваше да се успокои. Трябваше да изостави старото, рационално гледище към света дори само за една нощ. А утре можеше да си каже, че всичко е било само един лош сън.

С голямо усилие прочисти мозъка си, опита се да се съсредоточи върху нещо друго, дори и за малко. Над люлеещите се върхове на кичестите борове виждаше очертанията на кипарисите по далечните хълмове, а по-нататък – купола на Дуомо, кулата на Джото, ярко осветени. Кой беше казал, че само ако живееш в къща, от която се вижда Дуомо, можеш да твърдиш, че си истински флорентинец? Това бе същата гледка, на която някога се е наслаждавал и Макиавели, съвсем същата, онези хълмове, прочутият купол, далечната кула. Маже би преди петстотин години Макиавели е стоял на същото място, докато е обмислял подробностите на „Князът“. Булард бе прочел книгата, когато бе двайсетгодишен. И това бе една от причините да се възползва от възможността да придобие вилата, в която Макиавели е бил роден и израсъл.

Питаше се как ли би реагират Макиавели на тази опасна ситуация. Великият царедворец несъмнено би изпитвал същото чувства като него: страх и примирение. Как да постъпи човек, когато има проблем с две решения – и двете непоносими? Поправи се: едното бе непоносимо, а друго – немислимо.

Ти избра непоносимото.

Извърна се от прозореца и погледна в мъждиво осветената стая към часовника на полицата над камината. Три без десет. Трябваше да направи последните приготовления.

Отиде до една маса и запали огромна старинна свещ, чийто пламък освети стар пергамент – страница от гримоар от тринайсети век. След това взе старинния нож, който лежеше до нея и внимателно започна да бележи кръг върху облицования с теракота под; работеше бавно, внимаваше линията на кръга да не се прекъсне. След като свърши това взе специално приготвен къс въглен и започва да изписва гръцки и арамайски букви по периферията на кръга спираше само от време на време, за да се консултира с гримоара. След това начерта край кръга два пентаграма. После очерта до големия по-малък кръг – този път с прекъсната линия. Не се опасяваше някой да не го обезпокои – беше освободил цялата охрана и прислугата. Не искаше никой да присъства и – преди всичко – някой да го прекъсне. Когато човек трябваше да стори онова, което той възнамеряваше да направи, не можеше да има никакъв разрив, никакви грешки, нищо непредвидено. Залозите бяха по-високи от живота му – защото, изглежда последиците нямаше да приключат със смъртта му.