Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Пое глътка въздух, сетне втора. Тогава проехтя оглушителен изстрел. Той се свлече напред…

Смътно усети как в далечината някаква стоманена ръка се протяга изотзад и го изтегля от самия ръб на пропастта. Ръката го пусна и Д’Агоста се строполи върху осеяната с камъни трева. Миг по-късно усети как някакво тяло – но не неговото – пльосна във водата долу.

— Винсънт?

Гласът на Пендъргаст.

Леко клъцване и превръзката на очите му падна; друго клъцване и Пендъргаст махна парцала от устата му. Д’Агоста лежеше зашеметен там, където бе паднал.

— Съвземи се, Винсънт.

Д’Агоста бавно дойде на себе си, Пендъргаст стаеше до него с пистолет, насочен към собствения му пазач, когото завързваше за едно дърво. Човекът на Д’Агоста не се виждаше никъде.

Д’Агоста се изправи вдървено. Усети някаква странна мокрота по лицето си. Сълзи? Роса от тревата? Струваше му се, че бе станало чудо. Преглътна и успя да изграчи:

— Как?

Но Пендъргаст само поклати глава и погледна в зеещата паст на шахтата.

— Мисля, че онзи повече няма да се безпокои за обувките си.

След това погледна към другия гард и му се усмихна набързо и смразяващо.

Онзи пребледня и измуча нещо в парцала, с който бе запушена устата му.

Пендъргаст се обърна към Д’Агоста

— Покажи ми пръста си.

Д’Агоста съвсем беше забравил за него. Пендъргаст взе ръката му и я прегледа

— Ножът е бил остър. Извадил си късмет: костта не е засегната – Откъсна парче плат от подгъва на черната си риза и го превърза – Може би ще е разумно да отидем в болница.

— Майната му на това. Отиваме да намерим Булард.

Пендъргаст повдигна вежди.

— Радвам се да чуя, че сме на едно мнение. Да, сега възможността е добра. А що се отнася до пръста ти.

— Забрави за пръста.

— Както желаеш. Ето ти го служебния пистолет.

Пендъргаст му подаде 9-милиметровия глок, след това се обърна към пазача си и насочи своя „Лес Баер“ в слепоочието му.

— Имаш един шанс – само един – да ни кажеш как да се измъкнем по най-бързия начин. Вече знам доста за топографията на това място, затова при първия опит да ни измамиш ще получиш в отговор куршум в черепа. Ясно?

Мъжът не сварваше да говори достатъчно бързо.

Час по-късно Пендъргаст и Д’Агоста се движеха с кола южно от Флоренция по Вия Волтерана – тъмен, обграден с каменни стени път, който се виеше покрай хълмовете южно от града. Тук-там от хълмовете им намигаха слаби светлинки.

— Как го направи? – попита Д’Агоста. Още не можеше да повярва на случилото се. – Мислех си, че гушваме букета.

Все още бяха облечени в тъмните си дрехи и се виждаха само лицето и ръцете на Пендъргаст. На мижавата светлина от арматурното табло изражението му изглеждаше спокойно и твърдо.

— Трябва да призная, че сам изпитах известно неудобство там. Извадихме късмет, че решиха да ни разделят, да ни убият един по един. Това бе първата им грешка. Втората беше прекалената самоувереност и невниманието им. Трета беше, че моят човек непрекъснато държеше пистолета си опрян о мен – което, разбира се, ми разкриваше през цялото време точно къде бе оръжието му. А аз винаги си нося някои малки инструменти в маншета на ризата, в подгъва на панталона си, а и на други места. Това е стар илюзионистки номер. Използвах ги да отключа белезниците си. За щастие италианските ключалки са доста прости. След като спряхме пред шахтата, обезоръжих пазача си с удар в слънчевия сплит махнах превръзката на очите си и на устата. После стрелях във въздуха и бутнах с крак един тежък камък в кариерата. След това накарах моя пазач да заповяда да те докарат, което той направи, веднага щом успя да си поеме дъх. Съжалявам, че застрелях твоя пазач, но нямаше друг начин да се справя с двамата. Не обичам да разстрелвам хладнокръвно хора, но нямаше какво да се направи.

След това той замлъкна.

Д’Агоста усети как гневът му се засилва. Той самият не изпитваше никакво съжаление. Пръстът му отново туптеше болезнено в такт с биенето на сърцето му.

Колата зави и на половин миля пред тях Д’Агоста видя очертания силует на вила върху фона на лекото сияние в нощното небе, назъбената кула в единия й край бе обрамчена от кипариси.

— Тук Макиавели е бил в изгнание – прошепна Пендъргаст.

Колата се спусна в долина и се понесе покрай старинна стена. Пендъргаст намали скоростта при приближаването на желязна порта след това излезе от пътя. Скриха колата в маслинена горичка и тръгнаха към портата.