Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Спря, приготовленията почти бяха приключили. Не оставаше много време. Всичко щеше да свърши и той мажеше да започне отново. Щеше, разбира се, да се наложи да уреди някои дребни проблеми – изчезването на Пендъргаст и Д’Агоста, например; китайците и случилото се в Патерсън. Но щеше да изпита облекчение да се завърне към обичайния си бизнес. Тези проблеми, колкото и трудни да бяха принадлежаха на реалния свят и той можеше да се справи с тях. Бяха дребна риба в сравнение с другото.

Прегледа ръкописа отново, после – пак, за да се увери, че не бе пропуснал нищо. След това почти пряко волята погледът му се отмести към старата правоъгълна кутия върху масата. Вече бе време за онова.

Отключи бронзовата ключалка. Погали полираната повърхност на кутията и после – с огромна неохота – я отвори. От нея се разнесе лек аромат на старинно дърво и конски косми. Вдиша го: този древен парфюм, този безценен аромат. С трепереща ръка бръкна в тъмната кутия и погали гладкия предмет вътре. Не посмя да го извади – винаги малко се боеше да го държи в ръце. Не бе направен за него. Беше за други. За други, които ако успееше, нямаше никога повече да го видят.

Изведнъж го обзе неочакван пристъп на съжаление, на гняв, страх и безпомощност. Почти бе смазан от силата му. Беше невероятно, че дори една мисъл можеше буквално да го свали на колене. Изохка отново, пое дълбоко дъх; улови се здраво за тежката маса. Трябваше да се направи онова, което бе нужно.

Внимателно затвори кутията заключи я и я постави на пода в по-малкия кръг с прекъснатата линия. Нямаше повече да я погледне, нямаше повече да се измъчва. С разтуптяно сърце погледна часовника. Той му отвърна като удари на четвърт час, подобният на камбана звън рязко контрастираше на потискащия мрак в стаята. Булард преглътна и най-сетне, с върховни усилия, произнесе думите, които бе запаметил толкова внимателно.

За деветдесет секунди произнесе заклинанието.

Отначало не се случи нищо. Напрегна се, вслушан, ала не чу никакъв звук, дори въздишка. Нищо. Да не би да го беше произнесъл погрешно? След като прислугата си бе отишла, вилата бе тиха като гробница.

Погледът му се отмести към ръкописната страница. Дали трябваше да го произнесе отново? Но не – церемонията бе извършена точно, без отклонения. Повторението можеше да има катастрофални, невъобразими последици.

Докато чакаше в едва осветената стая, се запита дали всичко това бе вярно в крайна сметка: дали не бе само празно суеверие. Но при тази мисъл у него се зароди такава отчаяна смесица от надежда и несигурност, че се принуди да отхвърли тази мисъл. Не грешеше. Не мажеше да има друг отговор…

След това почувства, или му се стори, че е почувствал, странно раздвижване на въздуха. Долови лека миризма, която се носеше в салона. Беше острата миризма на сяра.

Лек ветрец помръдна завесите на прозореца. В стаята като че ставаше по-сумрачно, сякаш огромна тъмнина го обгръщаше от всички посоки. Усети как се вцепенява от страх и в очакване. Нещото действаше. Заклинанието проработи, точно както му бе обещано.

Зачака, боеше се дори да диша. Миризмата се усили и му се стори, че мустачета дим се носеха в неподвижния въздух, мустачета, които ближеха прозорците и се свиваха в ъглите. Изпита някакво странно опасение, някакъв физически страх. Да, това бе физическо усещане, предвестник на онова, което щеше да дойде. А въздухът сякаш започна да се сгъстява от нарастващата топлина.

Булард стаеше в големия кръг с разтуптяно сърце и се мъчеше да погледне отвъд тъмния правоъгълник на вратата. Някакъв смътен силует… някаква тежко и бавно движеща се сянка.

Направи го! Успя! Онзи идваше! Той наистина идваше…!

Д’Агоста се бе вцепенил напълно. Изстрелът, тишината, последвалото цопване – това бе всичко.

— Хайде – каза пазачът му и го бутна.

Д’Агоста не можеше да помръдне, не можеше да повярва наставащото.

— Мърдай! – мъжът сръга Д’Агоста в тила с дулото на пистолета си.

Той тръгна препъвайки се, на сляпо се опитваше да намери къде да стъпи в разпиления камънак. Обгръщаше го лъхащият на мухъл въздух от отворената шахта. Шест крачки, осем, дузина.

— Спри!

Застоялият въздух вече гъделичкаше ноздрите му, разрошваше косата му. Всичко изглеждаше абсолютно ясно, времето сякаш забави хода си до пълзене. Господи, какъв край!

Дулото бе притиснато здраво в черепа му Д’Агоста стисна силно очи зад превръзката, помоли се краят да дойде бързо.