Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Булард се обърка към помощника си и кимна към масата;

— Почисти тази мръсотия. И след това се махай оттук.

Д’Агоста бе поведен от двама охранители със запушена уста и завързани очи, със закопчани с белезници зад гърба му ръце. Чуваше подрънкването на белезниците на Пендъргаст зад гърба си. Вървяха през някакъв дълъг, влажен, подземен коридор: миришеше на плесен и той усещаше как студената влага се пропива в дрехите му. Или може би това бе собствената му пот. Усещаше средния си пръст така, сякаш го бяха потопили разтопено олово. Туптеше в такт със сърцето му, а кръвта се лееше по кръста му.

В цялата тази ситуация имаше нещо нереално. Във всеки друг случай мисълта, че с изгубил половин пръст щеше да обладае изцяло вниманието му. Ала сега той само регистрираше болката. Всичко бе станало толкова бързо. Само допреди броени часове отморяваше в луксозен апартамент. Само допреди броени часове бе почти просълзен, че най-сетне бе видял прародината си. А ето в каква ситуация се бе озовал – с мръсен парцал, напъхан в устата, със завързани очи и закопчани ръце, – да го водят към смърт, която повече приличаше на екзекуция.

Не можеше да повярва, че щеше да умре. И все пак точно това щеше да се случи, освен око Пендъргаст не измислеше нещо. Но ги бяха претърсили много щателно. А и най-силното оръжие на Пендъргаст – езикът му – бе обезвредено. Всичко това му се струваше невъзможно, немислимо. И все пак фактът си беше факт: оставаха му само минути живот.

Опита се да прогони това усещане за нереалност, опита се да забрави парещата болка; опита се да измисли някакво спасение в последния миг, да си размени по някакъв начин ролите с мъжете, които ги водеха съвсем делово на смърт. Ала нищо от това, на което го бяха учили, нищо от онова, което бе чел или написал в книгите, не можеше да му помогне.

Спряха и Д’Агоста чу скърцането на ръждив метал – отваряха някаква врата. След това го блъснаха и трелите на щурците, както и влажния нощен въздух атакуваха сетивата му. Бяха излезли навън.

Смушкаха го да върви напред – несъмнено с дулото на пистолет. Съдейки по онова, което усещаше пред меките си подметки, вървяха по затревена пътека. Чуваше шумоленето на листата над главата си. Такива малки, незначителни усещания, ала изведнъж те се бяха превърнали в непоносимо скъпоценни дарове за него.

— Боже мой – рече единият от мъжете. – тази роса ще съсипе обувките ми. Платил съм цели двеста евро за тях, ръчна изработка в Панцано.

Другият се изсмя.

— Ако имаш късмет, ще си вземеш нов чифт. Онзи дядка май прави по чифт на месец.

— Винаги ни възлагат най-скапаната работа. – И сякаш да подчертае това той сръга отново Д’Агоста. – Вече са целите прогизнали, по дяволите.

Мислите на Д’Агоста полетяха към Лора Хейуърд. Дали щеше да пролее сълза за него? Странно, но в този момент най-много искаше да й каже как е излязъл за тази операция. Мислеше си, че така ще й е по-лесно да го понесе, по-лесно, ако просто изчезнеше без тя никога да узнае.

— Като ги лъснеш с вакса ще станат като нови.

— Веднъж като се намокри, кожата вече никога не е същата.

— Абе я стига с твоите скапани обувки.

— Ако си платил двеста евро, и ти ще се ядосаш.

Усещането на Д’Агоста за нереалност се засили. Опита се да се съсредоточи върху туптящата болка в пръста си, тъй като докато я усещаше, значи беше жив. Боеше се от това болката да не престане.

Минаха още няколко минути. Направи крачка, втора след това се препъна в нещо в тревата.

Охранителят го зашлеви по бузата.

— Гледай къде стъпваш, мухльо.

Въздухът стана по-хладен, носеше се миризма на пръст и на гниещи листа. Чувстваше се ужасяващо безпомощен. Запушена уста и завързаните очи го лишаваха от възможността да се спогледа с Пендъргаст, да му даде знак, да направи нещо.

— Пътят към старата каменна кариера е натам.

Чу се шумолене, после изсумтяване.

— Господи, как е обрасло тук.

— Да, и внимавай къде стъпваш.

Пазачът отново блъсна Д’Агоста напред. Вече преминаваха през мокър листак.

— Точно пред нас е. Има много камънак на ръба, гледай де не се спънеш. – Проехтя силен смях. – Бая път те чака надолу.

Продължиха да го бутат сред храстите и мократа трева. След това изведнъж спряха.

— Още пет-шест метра – каза мъжът.

Мълчание Д’Агоста долови полъха на нещо влажно и студено – изпаренията на застоял въздух от дълбока минна шахта.

— Един по един. Не искам да я прецакаме тая работа. Ти слез първи. Аз ще те чакам тук с този. И побързай, че вече много огладнях.