Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Като например?

— Изведнъж се засили интересът ми към Макиавели.

— Разбрах те.

Запълзяха по обратния път, към скърцащата, рушаща се сграда. Сега пътят им се стори още по-дълъг. След като изминаха половината разстояние Пендъргаст спря. – Неприятна миризма – прошепна той.

Д’Агоста също я подуши. Вятърът бе променил посоката си и мирисът на гнилоч идеше от едно далечна стая. Пендъргаст отвори леко капачето на фенерчето – така се получаваше само един тънък лъч. Зеленикавата светлина освети малка лаборатория с рухнал покрив. На пода се виждаха няколко кръстосани греди и върху една от тях се подаваше разложена глиганска глава с отчупени глиги.

— Нов капан? – прошепна Д’Агоста.

Пендъргаст кимна.

— Проектиран е да изглежда като прогнило, рушащо се здание – Зеленият лъч пробяга насам-натам и накрая спря върху рамката на вратата. – Ето го спусъкът му. Стъпваш върху прага и цялата конструкция рухна.

Д’Агоста потрепери като си помисли колко безгрижно бяха прекрачили през този праг само преди десетина минути.

Преминаха предпазливо през останалата част на зданието, от време на време се разнасяха предупредителни скърцания на дърво над главите им. На Д’Агоста му се струваше, че плуват в езеро от мрак. Пендъргаст запали нова цигара, след това клекна и се придвижи предпазливо напред, издишваше непрекъснато дим пред себе си, докато най-накрая се видя първият лазерен лъч – тънък като молив, с убита светлина. Пендъргаст кимна през рамо и двамата се заеха с тежката задача да пропълзят през поляната под лъчите.

Този път пълзенето им се видя безкрайно. След като Д’Агоста вдигна глава да погледне напред, с потрес установи, че бяха стигнали едва до половината.

Тъкмо тогава се чу неочаквано шумолене в тревата пред тях. Едно заешко семейство се появи в полезрението им; сепнати, зайците заскачаха в различни посоки и потънаха в мрака.

Пендъргаст спря, всмукна от цигарата си и издиша към мястото, където допрели малко бяха зайците. Видяха се кръстосващи се лазерни лъчи.

— Какъв лош късмет! – рече той.

— Задействаха системата ли?

— Боя се, че е така.

— И какво ще правим сега?

— Ще тичаме.

Пендъргаст скочи и полетя като прилеп през поляната Д’Агоста също се надигна и хукна подире му, стараеше се с все сили да не изостава от агента.

Вместо да поеме натам, откъдето бяха дошли. Пендъргаст тичаше към гората вляво от тях. Когато наближиха дърветата Д’Агоста чу далечни викове и шум от запалени автомобилни двигатели. Миг по-късно няколко чифта фарова пронизаха тъмата над поляната, следвани от по-яркия лъч на монтиран върху колата прожектор, след като два военни на вид джипа изскочиха иззад порутените сгради.

Пендъргаст и Д’Агоста залегнаха в гъстака под дърветата и запълзяха в къпинака и гъстите храсти. След стотина метра Пендъргаст зави рязко и продължи под прав ъгъл спрямо дотогавашната им посока. Торбата се мяташе лудо през рамото му. Д’Агоста го следваше, без да изостава, но сърцето туптеше с все сила в ушите му.

Пендъргаст зави отново рязко и двамата продължиха да бягат. Изведнъж излязоха на стар път, обрасъл с трева до кръста Д’Агоста се стремеше да не изпуска Пендъргаст от погледа си. Вече се бе задъхан силно, но страхът и адреналинът го пришпорваха.

Мощен лъч прониза пътя и двамата бързешком залегнаха. След като отмина Пендъргаст се изправи и хукна отново, този път към друг шубрак в далечния край на изоставения път. През дърветата проблясваха и други лъчи, различни гласове се носеха из мрака.

Дърветата оредяха и Д’Агоста видя обсипаното със звезди небе. И тогава изведнъж пред тях се появи огромна черна сянка – стена седем метра висока, от изпочупени тухли, с висяща отгоре растителност и лиани.

— Това го нямаше на картата – рече Пендъргаст. – Друга противовзривна стена – очевидна е била издигната по-късно. Огледа се и в двете страни по протежение на стената. Д’Агоста виждаше през дърветата проблясъците на прожекторите Пендъргаст се обърна и хукна покрай стената. Тя се издигаше по склона на полегат хълм, обраслият й край се очертаваше на фона на нощното небе.

Пред тях – там, където стената се спускаше. Д’Агоста забеляза през растителността още танцуващи светлини.

— Ще се катерим – каза Пендъргаст.

Обърна се, улови се за някакъв корен и се набра на мускули Д’Агоста стори същото. Сграбчи някакво стъбло, после – друго, намери опора за крака си. В бързината едно от растенията се изтръгна от стената и го засипа градушка от тухлени парчета Д’Агоста се залюля, но възстанови позицията си. Вече виждаше Пендъргаст далеч над себе си, катереше се като котка. Светлините идваха от подножието на хълма, а друга група приближаваше вдясно от тях.