Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Д’Агоста нямаше сили да се извърне. Чу рязък звук и осъзна, че стискаше кръстчето си толкова силно, че бе скъсал верижката му. Погледна предмета в ръката си, толкова добре познат и успокояващ. Струваше му се невероятно това да бе истина: че всичко, което сестрите-монахини му бяха разказвали преди толкова години, бе на практика реално: в този миг нямаше никакво съмнение, че това, това бе работа на самия дявол.

Погледна към Пендъргаст и видя, че и той не помръдва от мястото си, лицето му изразяваше удивление, шок и разочарование. „ Това означава край на една хипотеза – помисли си Д’Агоста. – И загубата на един свидетел“. Но не бе просто шок. Беше ужасен, може би дори решителен удар върху разследването.

Докато Д’Агоста продължи да зяпа, Пендъргаст извади клетъчния си телефон и започна да набира някакъв номер.

Д’Агоста не можеше да повярва на очите си.

— На кого се обаждаш?

— На карабинерите. Италианските специални полицаи. Ние сме гости в тази страна и е важно да играем по правилата. – Каза нещо на италиански, след това затвори телефона и се обърна към Д’Агоста. – Разполагаме с около двайсетина минути до пристигането на полицията. Да се възползваме по най-добрия начин.

Той предприе бърз тур около местопрестъплението спря до масичката, върху която лежаха няколко предмета, част от стар пергамент, странен на вид нож малка купчинка сол. Д’Агоста само гледаше, неспособен да намери сили да участва.

— Виж ти, виж ти – рече Пендъргаст. Нашият приятел Булард се е консултирал с гримоар, малко преди… ъ-ъ-ъ… тази смърт.

— Какво е гримоар?

— Книга за черна магия. Съдържа инструкции как да се викат демони и други такива неща.

Д’Агоста преглътна. Искаше му се да се махне веднага това място. Това не бе като в случаите със смъртта на Гроув, дори на Кътфорт – това бе станало току-що. И това не бе дело на някакъв обикновен убиец. Пендъргаст и който и да било от правоохранителните органи не можеха да направят нищо. „ Света Дева Марийо“.

Пендъргаст се бе навел над ножа.

— Я виж какво имаме тук? „Артам“, както изглежда.

Д’Агоста искаше да каже на Пендъргаст да си вървят; че тук бяха действали сили, далеч по-големи от тях двамата, ала не можеше да формулира мисълта си.

— Забележи, че в кръга, в който е Булард, има изтрита част. Виждаш ли? Ей там. Кръгът е бил превърнат в прекъсната окръжност.

Д’Агоста кимна безмълвно.

— От друга страна, по-малкият кръг още началото не е бил затворен. Мисля, че е бил начертан като прекъснат. – Пендъргаст отиде до него, наведе се и разгледа внимателно кръга. Извади от маншета си чифт пинсети и взе нещо от центъра на кръга.

— Добре – успя само да каже Д’Агоста и преглътна пак.

— Много съм любопитен да узная какво е имало в този прекъснат кръг – очевидно, предмет, поставен там като подарък на, ъ-ъ-ъ дявола.

— Дяволът.

Боже мой, ти, който…“

Пендъргаст изследва върха на пинсетите си, като ги въртеше насам-натам. След това веждите му се повдигнаха в изражение на удивление.

Д’Агоста спря молитвата си по средата.

— Какво е това?

— Конски косъм.

Д’Агоста видя, или му се стори, че видя как по бледите черти на агента пробяга някакво просветление.

— Какво има? Какво означава това?

Пендъргаст свали пинсетите.

— Всичко.

Хариман мина покрай хотел „Плаца“ и влезе в Сентръл парк, вдишвайки с наслада свежия въздух. Беше възхитителна есенна вечер, златистата светлина обагряше листата над него. Катерички притичваха и събираха орехи: майки бутаха количките с децата си: групи велосипедисти и ролеристи преминаха по „Саут парк драйв“.

Статията му за Бък бе излязла в сутрешното издание и Ритс бе безкрайно доволен. Телефоните звъняха през целия ден, факс-машините бръмчаха, течеше пълноводен поток от електронни писма на читатели.

В този възхитителна вечер Брайс Хариман крачеше на север, към мястото на по-раншния си триумф, в търсене на нова слава. Онова, от което се нуждаеше сега, бе интервю със самия преподобен Бък – ексклузивно интервю за „Поуст“. И ако някой можеше да вземе такова интервю, то това бе само той.

Когато заобиколи откъм задната страна зоологическата градина на Сетръл парк и мина покрай стария арсенал, той спря изненадан. Там имаше палатка, стара брезентова палатка, издигната в гъсто обрасналата част малко на север от 68-а улица откъм страната на Пето авеню. Като се изкачи на една височинка, видя още палатки. Прекоси височинката и се озова пред истински палатков лагер и в есенната вечер се издигаха пушеците на десетки огньове.