Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Хариман спря, изненадата му се смени със задоволство. Той бе причината за това. Той бе поддържал тази история жива, бе намерил лидера, бе накарал хората да продължат да идват. А сега пък – палатков лагер.

Приближи към покрайнините на лагера. Някои хора, особено хлапаците на гимназиална или колежанска възраст, се бяха завили само с вестници, други имаха спални чували с най-различна направа и цвят, а трети пък бяха издигнати самоделни палатки от чаршафи и пръчки. Неколцина имаха модерни палатки от „Норт фейс и Антарктика“ ООД – навярно богаташки изтърсаци от Скарсдейл или Шорт хилс.

С периферното си зрение зърна две ченгета на Пето авеню, които наблюдаваха ситуацията. А вляво от него имаше още ченгета, които просто си стояха и се снишаваха. Нищо чудно: в лагера трябва да имаше петстотин души.

Хариман влезе в лагера и пое по импровизираната алея между редиците палатки. Беше почти като градовете от колиби в периода на Голямата депресия, малки, тесни улички обраслите с дървета долчинки и голи скални стени: огньове за готвене, хората седнали върху юргани и одеяла пиеха кафе. Тук и там пристигаха нови посетители с раници и издигаха нови палатки. Градчето се простираше поне до 70-а улица: паркова площ в протежение на четири пресечки. Беше невероятно. Дали в Ню Йорк се бе случвало нещо подобно? Той бързо извади клетъчния си телефон и нареди да изпратят дежурния фотограф.

След това се спря да попита за указания и след минути вече бе открил жилището на Бък: голяма армейска палатка в средата на лагера. Забеляза Бък вътре, седнал край сгъваема масичка, той пишеше нещо. Имаше странно достолепна фигура, на Хариман му напомняше на стара снимка с генерали от Гражданската война, която беше виждал.

Когато приближи до входа на палатката, един младеж препречи пътя му.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Дошъл съм да видя господин Бък.

— Много хора са дошли тук да видят преподобния. Но той е зает, не може да бъде безпокоен.

— Аз съм Хариман от „Поуст“.

— А аз пък съм Тод от Левитаун.

Адютантът бе заел твърда позиция, не се отдръпваше, а върху лицето му бе цъфнала мечтателна, надменна усмивка.

„Никой не е такъв задник, като този, който е роден задник“ помисли си Хариман. Хвърли поглед отвъд самоназначилия се пазител към Бък, който работеше, без да им обръща внимание. Но какво забеляза той залепено върху вътрешната стена на палатката? Серия статии, изрязани от „Поуст“. Неговите статии. Усети прилив на смелост.

— Преподобният ще иска да приеме именно мен. – Избута охранителя настрани, мушна се наведен в палатката, отиде до Бък и протегна ръка – Преподобни Бък?

Мъжът се надигна.

— А вие сте…?

— Хариман от „Поуст“

— Той ме блъсна и влезе, преподобни – започна адютантът.

Но по лицето на Бък бавно разцъфна усмивка.

— Хариман. Всички е наред, Тод, очаквах този господин.

Обезсърченият Тод се върна в ъгъла на палатката, а Бък пое протегнатата ръка. Погледнат от по-близо, той изглеждаше по-нисък, отколкото когато проповядваше. Носеше проста карирана риза с къси ръкави и чифт памучни панталони в защитен цвят; косата му не беше специално продухана от фризьори, нито пък носеше полиестерни костюми като други проповедници. До лактите ръцете му бяха месести и върху едната имаше татуировка. При ръкостискането ръката му бе като менгеме. Бивш затворник, предположи Хариман.

— Казахте, че сте ме очаквали? – рече той.

Бък кимна.

— Знаех, че ще дойдете.

— Така ли?

— Всичко е част от плана. Няма ли да седнете?

Хариман седна на пластмасовото столче до сгъваемата маса и извади диктофона.

— Може ли?

— Моля, заповядайте.

Хариман го включи, изпробва го и го постави внимателно върху масата.

— Може би трябва да започнем с този ваш план. Разкажете ми за него.

Бък се усмихна снизходително.

— Имах предвид Божия план.

— Добре Ясно. Който е?

Бък разпери ръце.

— Онова, което виждате навсякъде около вас. Аз съм нищо, само един грешник, които се опитва с все сили да изпълни Божия план. Вие, господин Хариман, независимо дали знаете това или не, също сте част от този план. Важна част, както се оказа. Статиите ви накараха хората да дойдат, да се съберат – онези, които имат уши да чуят и очи да видят.

— Да видят какво?

— Възнесението.

— Моля?

— Божието обещание към следовниците му за края на света. Когато праведните ще се възнесат на небето, а грешните ще потънат в огън и жулел.