Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Очаквах по-сериозна охрана – каза Пендъргаст, след като провери ключалката – А то и портата е отключена. – Надникна вътре – А и в къщичката на пазачите май няма никого.

— Сигурен ли си, че сме при тази вила, която трябва?

— Да.

Той бавно отвори портата и двамата навлязоха в тъмния обширен парк на вилата. Две редици кипариси обрамчваха алеята, която водеше нагоре към върха на хълма покрит с още маслинени горички. Пендъргаст спря, клекна на четири крака, за да огледа едва забележимите следи от стъпкана трева по чакъла. Изправи се, огледа се и кимна към гъстата горичка от чадърести борове встрани.

— Натам.

Минаха през боровете, като Пендъргаст спираше от време на време, очевидно търсеше следи от охрана или някаква система за сигурност.

— Странно – промърмори той на себе си. – Много странно.

Скоро стигнаха до гъст жив плет от лаврово дърво, безукорно подстриган и непроходим. Покрай него стигнаха до заключена порта, която Пендъргаст сръчно отключи. Отвъд портата се простираше типична италианска градина – ниски чимширени храсти, подстригани в правоъгълни форми, обрамчени с лехи от лавандула и невен. В средата й се издигаше мраморна статуя на фавн със свирка с множество тръби, от които в обраслия с мъх басейн се стичаше шумно вода. Зад статуята се виждаше тъмната фасада на вилата.

Спряха се да огледат огромната сграда. Беше боядисана в бледожълто. Четвъртият етаж бе опасан от лоджия – току под покрива, поддържан от редица колони с римски арки. Единственият признак на живот бе слабата, потрепваща светлинка, която идваше от отворените прозорци на, както личеше, големия салон, на втория етаж.

Пендъргаст тръгна отново, Д’Агоста го последва, а стъпките им се приглушаваха от ромона на фонтана. След няколко минути стигнаха до стените на самата вила. Все още не се виждаше никаква охрана.

— Странно – прошепна Пендъргаст.

— Може би Булард не си е у дома.

Минаха под един от високите прозорци на салона. Точно тогава Д’Агоста подуши миризмата. Беше съвсем лек полъх, но му подейства като физически удар. Гневът му мигновено се превърна в недоумение, а след това – в пълзящ страх.

— Сяра.

— Вярно.

След като потърси почти несъзнателно кръстчето на врата си, Д’Агоста последва Пендъргаст около къщата към големите порти.

— Отворено е – рече Пендъргаст и се мушна вътре.

След миг колебание Д’Агоста го последва. Спряха в преддверието, огледаха високия сводест партер, тъмен, със старинни фрески и стенописи.

Миризмата тук бе по-силна. Сяра, фосфор – и изгоряла мазнина.

Пендъргаст пое по широките вити стъпала, които водеха към втория стаж и салона. Д’Агоста го последва по сводестия коридор към масивни врати, обковани с желязо. Едната от тях бе открехната и от нея струеше трепкаща светлина.

Пендъргаст я отвори широко.

На Д’Агоста му трябваше миг, за да осъзнае видяното. Светлината не идваше от горяща свещ или от голямата камина в дъното, а от средата на стаята. Там, в центъра на груб кръг нещо бе в последния стадий на горене – само няколко пламъчета се издигаха от обгорените буци.

Беше човешки силует.

Ужасен, не можеш да повярва на очите си. Д’Агоста гледаше тлеещите, мазни очертания, засипаният с пепел скелет, чиито напукани от огъня кости бяха на мястото си, бе проснат на пода. Там, където и трябваше да бъдат, бяха токата на колана и три метални копчета от сако. На мястото на един от джобовете се виждаше купчинка разтопени монети евро. Останките от златна писалка лежаха сред пепелта на горните ребра. Върху изгорелите кости на една от ръцете още стояха познати на вид пръстени.

Но не всичко бе изгоряло. Едно от ходилата бе напълно запазено, изгоряло само до глезена. Изглеждаше абсурдно, като филмова бутафория, все още обуто в лъсната до блясък обувка, ръчна изработка. А другия край имаше още една част от тялото: само половината от лице, с едно изцъклено око и кичур коса, изцяло запазено розово ухо – всичко това бе непокътнато, сякаш огънят, който бе погълнал този човек, изведнъж бе изгаснал по линия, очертана през лицето му. От другата половина бе останал само черепът – почернял, разцепен и напукан от топлината.

От лицето бе останало достатъчно, за да не се съмняват кой бе жертвата. Лок Булард.

Д’Агоста се усети, че бе затаил дъх. Потрепери и издиша, пое дълбоко въздух, който вонеше на сяра и на печено месо. След като сетивата му започнаха да се възвръщат, той забеляза, че драпираните в коприна стени и таван, бяха покрити с мазен слой. Големият кръг, в който лежеше тялото изглежда бе изрязан в пода, заобиколен от мистериозни символи, а всичко бе обгърнато от двоен пентаграм. Наблизо имаше втори кръг, но той бе празен.