Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Лок Булард стаеше на летния мостик на „Стормклауд“. Въздухът беше свеж и резлив, океанът – напълно спокоен. Това бе свят, сведен до най-същественото. Корабът вибрираше под краката му, хладния ветрец го обгръщаше, докато яхтата „ореше“ океана с пълна скорост на изток – към Европа.

Булард свали пурата си и се взря напред в точката, където небето срещаше острия нож на океана кокалчетата на ръцете му, стиснали перилата, побеляха. В този ясен есенен ден хоризонта наистина изглеждаше като края на света, зад който корабът можеше да изпадне в безтегловност и забвение. Донякъде това и искаше да се случи: да може просто да изчезне от лицето на света.

Можеше да го направи и сега: би могъл да иде на кърмата на яхтата и да се спусне във водата. Само стюардът щеше да разбере за липсата му и то след известно време: бе прекарал по-голямата част от пътуването заключен в кабината си, носеха му там храната не се срещаше с никого.

Булард трепереше, всеки негов мускул бе напрегнат, цялото му тяло бе в плен на силно чувство – ужасна смесица от ярост, съжаление, ужас и удивление, не можеше да повярва в това, което се бе случило, което го бе докарало до тук – в средата на Атлантика, запътен на изток с такава съдбоносна задача. Никога, в милион години на корпоративни интриги – с всичките заговори, контра-заговори и подготовка за всякакви евентуалности – не би могъл да очаква да се стигне дотук. Поне бе успял да премахне неочакваната опасност – онзи агент от ФБР Пендъргаст: ако Васкес вече не бе свършил работата, щеше да я свърши скоро.

Ала въпреки всичко това бе слабо утешение.

С периферното си зрение зърна някакво движение. Стройната фигура на стюарда се показа почтително през входния люк.

— Сър? Видеоконференцията е след три минути.

Булард кимна, погледна отново към хоризонта изсекна се и хвърли кърпичката към далечната синева. Последва я пурата. След това се обърна и слезе долу.

Залата за видеоконференции бе малка, пригодена само за него. Техникът бе там – защо всички техници приличаха на невестулки с кози брадички? – и се бе навел над клавиатурата. Когато Булард влезе, той се надигна и в бързината си удари главата в преградата

— Всичко е готово, господин Булард. Само натиснете и…

— Излез.

Мъжът излезе и Булард остана сам. Заключи вратата вкара една парола, изчака потвърждението и вкара следващата. Екранът оживя, разделен на две: в едната половинка се виждаше управляващия БЕИ в Италия Мартинети: в другата – Чейт, човекът му в Щатите.

— Как мина вчера? – попита Булард.

По колебанието разбра, че е имало прецакване.

— Гостите дойдоха с фойерверки. Имаше парти.

Булард кимна. Почти бе сигурен, че ще стане така.

— Когато разбраха, че няма да има тортичка, партито започна. Уилямс трябваше замине внезапно. Гостите си тръгнаха с него.

Значи китайците бяха убили Уилямс и в отговор са били премахнати.

— И още нещо. Партито беше разтурено.

Булард изведнъж го присви стомахът. Кой, по дяволите, бе сторил това? Пендъргаст? Боже мой, Васкес се бавеше прекалено много. Булард никога не се бе сблъсквал с толкова опасен човек. Но ако бе Пендъргаст, как бе узнал той? Файловете в иззетия компютър бяха много здраво шифровани, нямаше начин да бъдат пробити.

— Всички останали се прибраха у дома в безопасност.

Булард почти не обърна внимание на тези думи. Мислеше. Или телефоните им са били подслушвали, или федералните ченгета имаха информатор всред петимата най-висши негови служители. По-вероятно – първото.

— Може да има птичка на дървото – каза Булард, което съгласно предварително уговорения шифър означаваше телефонно подслушване.

Думите му бяха посрещнати с мълчание. По дяволите, вече почти не му пукаше. Обърна се към изображението на италианския управител

— Вещта готова ли е, опакована ли е за път!

— Да, сър. – Италианецът говореше трудно. – Мога ли да попитам защо…?

— Не, по дяволите, не мажеш! – прекъсна го яростно Булард, гневът го обзе внезапно, като удар, и бе извън контрола му. Погледна отново към Чейт. Онзи слушаше с безизразно лице.

— Сър…

— Не задавай никакви въпроси. Ще взема вещта като пристигна и толкоз. Никога повече не говори затова нито с мен, нито с когото да било.

Мъжът пребледня и преглътна, адамовата му ябълка подскочи.

— Господни Булард, след цялата работа, която свършихме и всичките рискове, които поехме, имам правото да знам защо прекратявате проекта. Говоря с вас с цялото ми уважение на ваш главен изпълнителен директор. Мисля само за доброто на компанията и…