Линкольн Чайлд - Огън от Ада

А сега вече бе готов.

Бавно и внимателно притисна око към окуляра. Оптичният мерник имаше вграден компенсатор за балистичното снижаване на куршума и вече бе калиброван за влиянието на вятъра. Всичко бе готово. Погледна през решетката от кръстчета. Централното кръстче сочеше точно там, където щеше да спре мишената. И както винаги убийството щеше да бъде бързо и чисто. Икономът щеше да стане свидетел и да се обади в полицията, но дотогава Васкес щеше да е отдавна изчезнал. Щяха разбира се, да открият гнездото на засадата му, но това нямаше да им помогне. Щяха да установят ДНК-то му, но какао полза от това? Васкес щеше да си е у дома и да си пийва лимонадата на плажа.

Чакаше, взрян през оптичния мерник във вратата. Изтекоха десет минути. Един без пет. Един без три. Един часът.

Вратата се отвори и мишената се появи – точно по разписание. Направи няколко крачки, обърна се и заговори с иконома.

Пушката вече бе прицелена. Бавно и равномерно пръстът на Васкес започна да прилага увеличаващ се натиск върху спусъка.

Чу се неочаквано изпукване и проблясък светлина последван от звън на строшено стъкло. Васкес се поколеба, отмести око от мерника огледа откъде идваше звънът – беше гръмната улична лампа както често се случваше из този квартал, или пък някое младо хулиганче се упражняваше с въздушна пушка. Но мигът бе отминат и мъжът вече пресичаше улицата към парка.

Васкес се отдръпна от пушката, усети как напрежението бавно спада. Беше пропуснат шанса си.

Дали да не го простреля на връщане? Не, онзи прекалено бързо се мушваше под арката и не можеше да бъде сигурен в перфектния изстрел под ъгъл. Няма значение: значи така е било писано. Ето колко безплодна бе параноята му, че всичко бе прекалено лесно.

Значи щеше да прекара в гнезденцето си още двайсет и четири часа. Но не се оплакваше: два милиона долара бяха толкова приемлива цена за тридневна работа, колкото и за двудневна.

Д’Агоста се возеше мълчалив на задната седалка на ролса. Шофираше Проктър, Пендъргаст седеше до него на предната седалка и двамата бъбреха за отбора на „Бостън ред сокс“, което изглежда бе единствената тема, представляваща интерес за Проктър, и по която Пендъргаст по своя загадъчен начин бе абсолютно осведомен. Спореха за някакъв статистически нюанс относно състезанията от 1916 година, което слиса дори Д’Агоста, който се смяташе за бейзболен запалянко.

— Къде ще се срещнем отново с този Бекман? – прекъсна ги Д’Агоста.

Пендъргаст погледна към задната седалка.

— Той е в Йонкърс.

— Смяташ ли, че ще говори с нас? Искам да кажа, че Кътфорт и Булард не бяха особено словоохотливи.

— Мисля си, че той ще бъде много сладкодумен.

Пендъргаст поднови спора си с Проктър и Д’Агоста насочи вниманието си към пейзажа навън, като се питаше дали бе приключил цялата документация за вчерашната престрелка с китайците. Този случай генерираше повече писмена работа от който и да било друг в практиката му. Или просто новите шибани правила го караха да настръхва? Пендъргаст изглежда никога не се занимаваше с бумащина; Д’Агоста се питаше дали агентът успяваше някак си да стои над подобни досадни подробности, или просто по цяла нощ попълваше формуляри.

Ролсът излезе от Манхатън по моста на авеню „Уилис“ и сега пътуваше на север в късния сутрешен трафик по магистрала „Майор Дийгън“. Скоро тя излезе от Дийгън и пое към „Мошулу паркуей“ и навлезе във вътрешния кръг на предградията в самия край на околия Уестчестър. Пендъргаст пак прояви обичайната си сдържаност относно това накъде отиват. Покрай колата с поразмазани очертания се носеха сиво-кафяви държавни жилищни блокове, остарели индустриални комплекси и вериги от бензиностанции. След миля или две излязоха на авеню „Йонкърс“. Д’Агоста се облегна назад с въздишка. Йонкърс, градът с най-грозното име в Америка. Какво търсеше Бекман тук? Може би имаше някаква хубава къща с изглед към Хъдсън; Д’Агоста бе чул, че крайбрежната улица на града била реконструирана.

Ала тяхната цел не бе крайбрежната улица. Ролсът зави на изток, към хълма Нодайн. Д’Агоста разглеждаше преминаващите пътни табели без особен интерес „Прискот стрийт“. Улица „Брястова“. Само че тук нямаше брястове, а само съхнещи дръвчета гинко, които едва успяваха да поомекотят мрачните очертания на жилищните райони. Колкото повече пътуваха, толкова по-мръсни ставаха кварталите. На входните стълбища вече клечаха пияници и наркомани, които гледаха преминаващия ролс без особен интерес. Всеки квадратен сантиметър от пространството бе покрит с графити – дори стволовете на дърветата. Небето имаше оловен цвят, захладняваше. Тук и там минаваха покрай празни парцели, завзети от бурени и смрадлика, ивици джунгла посред града.