Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Изследванията на фон Менк разкриват, че много от най-големите бедствия, сполетели човечеството, съответстват на едно и също съотношение:

79 г. сл. Хр. – Помпей

426 г. сл. Хр. – Падането на Римската империя

877 г. сл. Хр. – Разрушаването на Пекин от монголците

1348 г. сл. Хр. – Чумата

1666 г. сл. Хр. – Големият пожар в Лондон

1906 г. сл. Хр. – Земетресението в Сан Франциско

Тези и много други дати са подредени в съотношение с тайнствена точност.

И какво общо имат тези бедствия? Всички те са връхлетели важни световен град, град, прочут с богатството, могъществото и технологиите си – и доктор фон Менк добавя – с пренебрежението си към духовното. Всички тези катастрофи са били предшествани от малки, но специфични знаци. Фон Менк вижда в мистериозната смърт на Гроув и Кътфорт тъкмо знаците, които човек би трябвало да очаква, че ще предскажат унищожението на Ню Йорк сити от пожар.

Но какъв пожар?

— Не и обикновен пожар – казва фон Менк. – Този ще бъде неочакван и разрушителен. Пожар отвътре.

Като допълнителни доказателства той цитира пасажи от „Откровението“, от пророка Нострадамус и по-скорошен ясновидец като Едгар Кейс и госпожа Бланатска.

Доктор фон Менк отпътува днес за Галапагоските острови. Вземайки със себе си, по думите му, само ръкописите си и няколко книги.

Бък свали вестника. Останалата купчина си стоеше забравена до него. Изпита странно усещане, което тръгна по гръбнака му и се спусна по ръцете и краката му. Ако фон Менк бе прав, постъпваше като глупак, щом вярваше, че може да намери убежище на някакъв далечен остров. Припомни си няколко стиха от „Откровението“, любимата му книга от Библията, която Бък често цитираше на паството си:

„И земните царе, големците и хилядниците, богатите и силните… се скриха в пещерите и между скалите на планините. Защото е дошъл великият ден на Неговия гняв: и кой може да устои?“.*

Той вдигна чашата си с кафе, но то съвсем бе изгубило аромата си и той я остави върху чинийката. Бък отдавна вярваше, че ще види през живота си Края на света. И винаги бе вярвал в знаците. Може би този знак бе просто по-голям от другите.

Може би много по-голям наистина.

„Откровение“, глава 22 „Ето, ида скоро…“

Възможно ли бе тъкмо това да бе очаквал през всичките тези години? Нима не се казваше в „Откровение“ също така че порочните, хората със знака на звяра на челата, ще загинат първи в последователните вълни на клането? Ще загинат само няколко – тук и там. Точно така ще започне всичко.

Прочете повторно статията. Ню Йорк сити. Точно там ще започне. Разбира се, че там ще започне. Двама вече са били убити. Само двама. Това бе начинът на Бог да даде знак на избраните си хора, за да могат те, на свои ред да разпространят посланието за покаянието и изкуплението, докато все още има време. Защото гневът на Бога никога не би се стоварил без предупреждение. „Които има ухо, нека слуша…“

„Ето, аз ида скоро… Наистина ида скоро…“. Но Ню Йорк сити? Бък никога не бе стъпвал отвъд река Мисисипи, никога не бе влизал в град по-голям от Тъксън.

За него Източното крайбрежие бе Вавилон – чужд, опасен, бездуховен регион, който трябва да се избягва на всяка цена, а най-много от всичко – Ню Йорк. Какво означаваше това? Беше ли наистина знак? И нещо повече: дали той самият бе призован? Това ли бе великият зов на Бог, който бе очаквал? И имаше ли куража да го последва?

Пред закусвалнята се чу изсвистяването на въздушни спирачки. Бък вдигна глава навреме, за да види как навън спира сутрешният експресен автобус на „Грейхаунд“, пътуващ по магистрала I-10. На табелата над прозорчето на шофьора бе изписано „ Ню Йорк сити“.

Бък приближи, точно когато шофьорът се готвеше да затвори вратата.

— Извинете! – извика той.

Шофьорът го погледна.

— Какво има господине?

— Колко струва еднопосочен билет до Ню Йорк?

— Триста и двайсет долара. В брой.

Бък бръкна за портфейла си и извади всичките си пари. Преброи ги, докато намръщеният шофьор нервно потропваше с пръсти по волана.

Сумата бе точно триста и двайсет долара.

Когато автобусът потегли от Юма преподобният Бък седеше отзад, а единственият му багаж бе вчерашният брой на „Ню Йорк поуст“.

Васкес се отдръпна от прозореца нагласи парчето шперплат на място, включи заслонения фенер, след това се изправи и се протегна. Тъкмо бе минало полунощ. Завъртя главата си на една страна после на друга, за да прогони схващането. След това отпи голяма глътка вода и избърса устни с опакото на ръката си. Въпреки някои изненади, операцията вървеше добре. Мишената поддържаше изключително непостоянен режим, идваше и излизаше в непредвидими часове единствено всяка вечер в един след полунощ излизаше от къщата, пресичаше „Ривърсайд драйв“ при 137-а улица и предприемаше разходка в парка „Ривърсайд“ Винаги се връщаше след двайсет минати. Изглежда това бе вечерният му навик, да обиколи карето от сгради, преди да си легне.