Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Пендъргаст! – изкрещя Д’Агоста

Горилата, която той бе улучил, не искаше да стои мирен. Беше се претърколил и стреляше по камионетката – куршумите барабаняха по ламарината, хвърчеше олющена боя. От предната седалка някой стреля, китаецът отново падна, а камионетката потегли със свирене на гумите.

— Спрете ги! – изкрещя Д’Агоста към двамата агенти. Те вече тичаха и стреляха безуспешно, куршумите им отскачаха от бронираните страни на камионетката.

Главният китаец вече бе стигнат до черния мерцедес. Когато двигателят му изръмжа, двамата агенти насочиха огъня си към него, спукаха задните гуми и колата сви по алеята. Един куршум улучи резервоара и автомобилът избухна с приглушен тътен, към небето се надигна огнено кълбо, колата излезе от алеята и леко се спря в китка дървета. Вратата се отвори и отвътре изскочи горящ мъж, направи няколко несигурни крачки, спря се и бавно се свлече по очи. В далечината телевизионната камионетка зави наклонена и излезе от парка, изчезвайки в лабиринта от улици в западна посока.

Паркът бе истинска лудница: деца и възрастни, разпръснати навсякъде, треперещи, пищящи. Д’Агоста се втурна към мястото, където бе паднал Пендъргаст и изпита извънмерно облекчение като видя, че агентът от ФБР беше седнал. Двамата китайци бяха мъртви, както и телевизионният оператор, буквално разкъсан на две. Но нито един цивилен не бе дори одраскан. Изглеждаше като истинско чудо.

Д’Агоста клекна на тревата.

— Пендъргаст, добре ли си?

Пендъргаст махна с ръка, временно неспособен да говори. Лицето му бе пребледняло като платно.

Притича един от другите агенти от ФБР.

— Ранен ли сте? Имаме ли ранени?

— Агент Пендъргаст. Телевизионният оператор не се нуждае от помощ.

— Подкреплението и линейките са на път за насам.

Пендъргаст помогна на едно от децата, които бе предпазил – момче на около осем години – да се изправи. Баща му се втурна към тях и прегърна детето.

— Вие спасихте живота му – каза той. – Спасихте живота му!

Д’Агоста помогна на Пендъргаст да се изпрали. Кръвта се бе просмукала в половината от мръсната му риза.

— Онзи приятел ме покоси – рече Пендъргаст. – Но няма нищо, раната е мускулна. Изкара ми само въздуха и толкова.

Бавно, колебливо хората започнаха да се събират в парка от съседните къщи, стълпиха се около горящия мерцедес и лежащия наблизо труп. Новодошлите ченгета крещяха, покриваха ъглите, образуваха кордон, викаха на събиращата се тълпа да се отдръпне.

— По дяволите – рече Д’Агоста – Онези копелета от БЕИ са очаквали престрелка.

— Наистина е така. И нищо чудно.

— Какво искаш да кажеш?

— Дочух достатъчно, за да съм сигурен, че хората на Булард анулираха сделката.

— Анулирали са сделката?

— И очевидно – в самото навечерие на успеха. Сега вече е ясно защо са прибягнали до толкова сложна постановка – парка, децата. Знаели са, че китайците няма да са доволни. По този начин са опитали да предотвратят неминуемия си разстрел.

Д’Агоста огледа мястото на клането.

— Хейуърд ще бъде много доволна.

— Би трябвало. Ако не бяхме осъществили подслушването и не бяхме тук, за да премахнем онези стрелци, не ми се мисли какво би могло да се случи.

Д’Агоста поклати глава и погледна към горящия мерцедес, към който вече бе насочена струята на една пожарна.

— Знаеш ли какво? Този случай става все по-странен и по-странен.

Преподобният Уейн П. Бък Младши, седеше зад тезгяха на кафенето за отдих на шофьори на големи камиони „Ласт гасп“ край Юма, Аризона, и разбъркваше млякото в кафето си. Пред него лежаха останките от обичайната му закуска: бял препечен хляб с малко мармалад, овесени ядки без мляко и захар. Навън, зад оцвъканите от мухи прозорци, се чуваше стържене на зъбчатки на скоростна кутия – един голям влекач потегляше от паркинга стоманената му цистерна блестеше под яркото слънце, насочи се на запад към Барстоу.

Преподобният Бък – титлата бе почетна – сръбна от кафето си. Слея това, методично както вършеше всичко, той довърши закуската си, грижливо почисти ръба на купичката си, преди да остави лъжицата настрани. Глътна още малко кафе и постави внимателно чашата върху чинийката и чак тогава се зае със сутрешното си четиво: висока двайсетина сантиметра купчина вестници, завързана с канап, бе поставена в края на тезгяха.

Докато срязваше канапа с джобното си ножче, Бък бе обзет от някакво предчувствие. Сутрешното му четене винаги бе един от най-важните мигове на деня; един шофьор, когото бе излекувал от припадъци преди няколко месеца всяка сутрин му оставяше връзка стари вестници пред кафенето. Вестниците бяха различни всеки ден и Бък никога не знаеше какво ще намери. Вчера сред по-често срещаните „Финикс сън“ и „Лос Анджелис таймс“ имаше брой и от „Ню Орлиънс таймс Пикаюн“. Но той знаеше, че тази тръпка на очакване се простираше отвъд тази обичайна селекция от четива.