Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Колко освежаващо – промърмори Пендъргаст.

Радиостанцията, настроена на честота „кола-кола“, изпращя.

— Тук е 602-и. Имаме визуален контакт с целта. Телевизионна камионетка със сателитна чиния, позивна WPMP. Хакънсак, движи се на запад по 80-а близо до изход 65.

Д’Агоста увеличи скоростта до сто и осемдесет километра в час.

Пендъргаст откачи микрофона.

— Намираме се само на няколко мили зад вас. Преминете в друго платно и се дръжте на такова разстояние, че да не ви забележат. Край.

Всичко бе организирано със забележителна бързина Пендъргаст бе организирал проследяване на клетъчния сигнал на Чейт, бе взел кола от федералния гараж и бе поставил Д’Агоста зад волана й. Магистралата „Уест сайд“ за щастие не бе много натоварена и им потрябваха само десетина минути да излязат от Манхатън.

— Накъде сме се запътили? – попита Д’Агоста

— Булард спомена някакъв парк. Засега знаем само толкова.

С периферното си зрение Д’Агоста забеляза, че въпреки високата скорост Пендъргаст бе разкопчал колана си и се бе навел напред. Сега агентът драскаше с нокти по килимчето на пода, триеше дланите си бързо върху него. Д’Агоста го бе виждал да прави и преди странни неща, но това надхвърляше всичко. Зачуди се дали да го попита, но се отказа.

— Целта напуска магистралата при изход 60 – изпиеука радиостанцията. – Следвам я.

Д’Агоста намали. След една минути и той излезе от същия изход.

— Целта продължава към Маклийн.

— Насочили са се към Патерсън – рече Д’Агоста.

Никога не бе стъпват в този град, макар безброй пъти да бе минавал по магистралата покрай него: сгради от червени тухли, град на работническата класа, чиито добри времена бяха отминали навярно преди сто години. Изглеждаше кого странно местоназначение.

— Патерсън – повтори замислен Пендъргаст, след като обърса мръсните си ръце по лицето и шията си. – Родното място на американската индустриална революция.

— Родно място ли? На мен повече ми прилича на път към смъртта.

— Това е град с бурна история, Винсънт. Някои исторически места тук са все още доста красиви. Обаче не мисля, че сме се запътили натам.

— Целта напуска Маклийн – обади се гласът по радиостанцията – Насочва се наляво към Бродуей.

Д’Агоста профуча по магистралата „Маклийн“, като използва сирената да си проправи път през два червени светофара. Вдясно от тях течеше река Пасейк, кафява и унила из есенната светлина. Като зави към Бродуей, занемарен и грохнал, той изключи сирената и буркана. Вече бяха близо, много близо.

— Сержант – рече изведнъж Пендъргаст, – отбий към онзи крайпътен търговски център вдясно, моля. Трябва да спрем за малко.

Д’Агоста го погледна изненадан.

— Нямаме време.

— Имаме, повярвай ми.

Д’Агоста сви рамене. Операцията бе номинално на ФБР и се ръководеше от Пендъргаст. Хейуърд бе наясно по въпроса. Водещата кола бе на ФБР, а той самият бе от Саутхамптънското управление, което не можеше да навреди никому. Междущатското полицейско съперничество щеше да бъде сведено до минимум. В подходящия момент – когато станеше твърде късно група неинструктирани градски ченгета да провалят нещата, – Пендъргаст щеше да повика местните власти.

Търговският център бе сбирщина от неприветливи магазини със стъклени фасади, разположени зад паркинга – с издута и напукана от времето настилка. Бе наполовина пуст и Д’Агоста се запита какво ли бе замислил Пендъргаст. До тук бе успял да навакса в гонитбата, а агентът сега пропиляваше постигнатото.

— Ето там – каза Пендъргаст. – В другия край.

Д’Агоста се насочи към последната витрина. Пред нея бе спрял жълт очукан самосвал, с олющена с времето боя. Още преди колата да спре напълно, Пендъргаст бе изскочил навън и тичаше към магазина. Д’Агоста изруга и удари по волана. Щяха да изгубят поне пет минути. Беше свикнал с необяснимото поведение на Пендъргаст, но това бе прекалено.

— Целта се насочва към парка „Ийст сайд“ – долетя спокойният глас от водещата кола – Там изглежда има някакво събитие. Изглежда като състезание с ракетни модели или нещо такова.

Д’Агоста чу викове и видя Пендъргаст да изтичва от магазина, преметнал вързоп дрехи върху едната си ръка, стиснал няколко чифта обувки в другата. Миг по-късно от магазина изскочи и пълна жена.

— Помощ! – извика тя. – Полиция! Как не те е срам бе, тъпанар, да грабиш Армията на спасението.

— Извинете, госпожо отвърна Пендъргаст, смачка една стодоларова банкнота и я хвърли през рамо, докато се качваше в колата Д’Агоста даде газ и остави зад себе си черни следи от гумите и облак пушек