Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Имаме обаждане – каза агент Санборн.

На екрана се появи малко прозорче, изпълнено с редово от данни.

— Звънят на Чейт – рече тя и посочи прозорчето – Виждате ли?

— Кой му звъни? – попита Д’Агоста

— Номерът излиза сега. Ще го включа на гласов режим.

— Джими? – от говорителите на компютъра долетя висок глас – Джими, там ли си? – Санборн започна бързо да пише на клавиатурата, снемаше разговора дума по дума.

— Звънят му от домашния телефон – каза тя. – Навярно е жена му.

— Да – отвърна дълбок глас със силен акцент от Ню Джърси – Какво искаш?

— Кога ще се прибереш?

— Появи се нещо.

Чу се лек шум, сякаш духаше вятър.

— Не, Джими, не и днес отново. Този следобед ще идват Фингърманови, забрави ли? За наемането на вилата в Кисимий през зимата.

— Манната им. Не съм ти необходим за такива глупости.

— Добре давай, дръж ми такъв тон. Прав си, наистина не ми трябваш за тези глупости. Трябваш ми да се отбиеш в „Де Паскуале“ и да вземеш няколко опаковки с наденички и чушки. Нямам нищичко, което да сервирам.

— Тогава замъкни задника си в кухнята и сготви нещо.

— Виж какво, ти…

— Ще се прибера, когато се прибера. А сега приключвай, защото очаквам обаждане.

Връзката прекъсна.

Последва кратка тишина, нарушавана само от щракането на клавишите, докато агент Санборн приключваше с дешифровката.

— Приятна двойка – рече Д’Агоста и дръпна Пендъргаст настрани – Как намери Бекман, между другото?

— С помощта на един мой познат инвалид всъщност, – който е изключително добър в откриването на досадни късчета информация.

— „Изключително добър“ ми се струва омаловажаващо. Никой не бе в състояние да открие този човек. И така, къде се намира този Бекман?

Но отново ги прекъсна пиукане на компютъра.

— Имаме ново обаждане – каза Санборн.

— От или до него? – попита Мандрел.

— До него. Но номерът трябва да е блокиран, не получавам данни за него.

Чу се леко писукане от говорителите.

— Да. – рече Чейт.

— Чейт – отвърна му някакъв глас.

Д’Агоста позна веднага сприхавия тон и по тялото му пробягаха тръпки на омраза.

Чейт също го разпозна.

— Да, господин Булард, сър – тонът му бързо-бързо стана сервилен

— Булард сигурно използва сателитен телефон – каза Д’Агоста – Затова не можете да го установите.

— Няма значение – Мандрел посочи поредица от числа на скрапа. – Виждаш ли това? Това е мястото на клетката, откъдето говори Чейт. Това е възелът, откъдето идва сигналът на телефона му, по него ще определим сегашното му местонахождение.

Той взе от шкафа дебел наръчник и започна да го прелиства.

— Всичко готово ли е? – попита Булард

— Да, сър. Хората са инструктирани.

— Не забравяй какво ти казах. Не искам да чувам никакви извинения. Просто прави каквото ти казвам. Изпълни всичко точка по точка.

— Имате го, господин Булард.

Мандрел вдиша глава от наръчника.

— Чейт е в Хобокън, Ню Джърси.

— Всичко трябва да е наред – каза Булард. – Китайците ще бъдат там навреме.

— Мястото? – попита Чейт,

— Първото, както се разбрахме. Паркът.

Мандрел улови Д’Агоста за ръката:

— Чейт току-що промени клетките.

— Какво означава това?

— Че се движи – Мандрел прелисти наръчника и намери новото място. – Сега е по средата на Юниън сити.

— Не би могъл да се премести толкова бързо пешком каза Пендъргаст. – Трябва да е с кола.

Отново заговори Булард:

— Не забравяй, че ще очакват доклад за напредъка ни в замяна на плащането. Знаеш какво да им дадеш, нали?

— Да.

Пендъргаст бе извадил своя телефон и бързо набираше.

— Чейт е на път за среща. Трябва да разположим група, да засечем местоположението му.

— Ще чакам доклал веднага след срещата – каза Булард.

— Ще ви се обадя след девет-десет минути.

— И виж какво. Чейт. Никакво прецакване, чу ли?

— Разбрано, сър.

Чу се изщракване, съскаме на статично електричество и компютърът изпиука още веднъж в знак, че връзката е прекъсната.

— Клетката се промени отново – каза Мандрел, взрян в екрана

Д’Агоста се обърна към Пендъргаст.

— Той каза след деветдесет минути. Какво, по дяволите, означава това?

Пендъргаст затвори своя телефон и го мушна в джоба си.

— Означава, че срещата им ще се осъществи преди това. Хайде, Винсънт, не бива да губим нито миг.

Д’Агоста профуча покрай изходните детелини на моста „Джордж Вашингтон“ и се включи в скоростните ленти: караше като луд. На мястото, където движението се отделяше за Ню Джърси, трафикът започна леко да намалява. Той извади „буркана постави го върху таблото, включи го и от време на време пускаше сирената. След кого зави по I-80, натисна яко педала. Мощният двигател на служебния седан реагира веднага и скоро полетяха по пътя със сто и шейсет километра в час.