Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Телефонните обаждания.

— Телефонните обаждания! – Тя закрачи зад писалището си. – Сума хора се обаждат по телефона.

— Компютърът му бе пълен с кодирани файлове. Яко кодирани, на практика – непробиваеми.

— Аз кодирам и електронните писма до майка си, Винсънт, това не е улика. То е точно онзи тип неща, които се появяват на първа страница на „Таймс“ и ни карат да изглеждаме така сякаш нарушаваме конституционните права на хората. Освен това сам знаеш какво главоболие е да вземеш разрешително за подслушване. Трябва да успееш да докажеш, че не разполагаш с други начини.

— Трябва да прочетеш папката. Изглежда Булард прехвърля военни технологии на китайците.

— Казах ти да не ми разкриваш какво има в палката.

— Той има компания в Италия, която помага на китайците да разработят ракета, която ще може да пробие планираната противоракетна защита на Щатите.

— Това е таткова далеч от моята юрисдикция, колкото и един джебчия във Външна Монголия.

— Булард има високопоставени приятели във Вашингтон. Дава пари за кампаниите на всички. Тъй че нито ФБР нито ЦРУ искат да се занимават с тая работа.

Тя крачеше из стаята, зачервена, а черната й коса се развяваше над раменете.

— Виж, Лора, и двамата сме американци. Булард е от лошите. Продава страната ни на едро и никой не си мърда пръста за това. На тебе е необходимо само да представиш добра история пред съдията. Добре, може и да не е съвсем по правилата.

— Има си причина за съществуването на тези правила, Винсънт

— Да де, ама освен това идва време, когато човек трябва да напрали онова, което е правилно.

— Правилното е да се следват правилата.

— Не и в случай като този. Ню Йорк сити все още е цел нумеро уно на терористите. Един Бог само знае на кого Булард може да продаде услугите си. След като тази технология излезе на черния пазар, не можем да имаме идея къде ще се озове в крайна сметка

Хейуърд въздъхна.

— Виж какво. Аз съм капитан от Нюйоркския отдел „Убийства“. Съединените щати разполагат със стотици хиляди талантливи хора – шпиони, учени, дипломати – чиято работа е да се справят с такива като Булард.

— Да: Но точно сега ти си на мястото. Папката подсказва, че се забърква нещо голямо. Чуй ме, Лора, нищо не може да е по-просто от това подслушване. Булард е някъде по средата на Атлантическия океан. Имаме номера на сателитния му телефон, имаме регистър на номерата, на които той се обажда. Всичко е в папката.

— Сателитните телефони не могат да се подслушват.

— Знам, ще подслушваме номерата на приятелчетата му на сушата, ще следим разговорите от техните телефони.

— Това няма да ни помогне, ако той се обади на някой номер, който липсва в регистъра ви.

— Но е по-добро, отколкото нищо.

Хейуърд направи още няколко тегела из стаята, сетне спря пред него.

— Това не е наш проблем. Отговорът е „не“.

Д’Агоста се опита да се усмихне, но разбра, че няма да може. Е, това бе всичко. Не можеш да станеш най-младата жена-капитан в историята на Ню Йорк сити като нарушаваш правилата, като се правиш на каубой. Би трябвало да знае отговора, преди да бе задал въпроса.

Вдигна глава и забеляза, че Хейуърд го гледа напрегнато.

— Не ми харесва изражението ти, Винсънт.

Той сви рамене.

— Трябва да си вървя

— Знам какво си мислиш.

— Тогава няма нужда да ти казвам.

Лицето й потъмня от гняв.

— Мислиш, че съм кариеристка, нали?

— Ти го каза, не аз.

Тя заобиколи писалището и пристъпи към него.

— Ти си негодник, знаеш ли? Трябваше да понеса сума гадости, докато работех като патрулиращ полицай, сума заплахи от мъже, които мислеха, че се старая прекалено много. Но няма повече да търпя тези гадости. Когато един мъж е амбициозен, това се нарича стремеж. А когато една жена е амбициозна, тя е кариеристка и кучка.

И Д’Агоста почувства, че го обзема гняв. Жените винаги разширяваха спора и го докарваха до някакъв вид противопоставяне „мъж-жена“.

— Това е просто димна завеса. Виж какво, можеш или да правиш правилното нещо, или да направиш сигурното нещо. А ти очевидно си от страната на сигурното. Добре. Няма да застана на пътя ти, да ти попреча да станеш комисар Хейуърд.

Д’Агоста стана, взе купчината книжа, които бе оставил на пода и ги върна на стола. След това взе секретната папка от писалището. Когато се обърна, видя, че тя препречваше вратата.

Стоеше спокойно и я чакаше да отстъпи встрани. Тя не помръдна.

Той продължи да стои.