Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Васкес се взря отново през окуляра на оптичния мерник. Къщата бе тъмна, нищо не помръдваше, а прозорците й бяха заковани с дъски. Това не бе нормален дом. Вътре сигурно се вършеше нещо непозволено. Но след като това не правеше по никакъв начин непостоянна жертвата му, то изобщо не интересуваше Васкес. Той имаше да свърши работа – ограничена като обхват и във времето. Не го интересуваше нито кой го е наел, нито защо. Интересуваше го само едно: двата милиона долара, които се бяха появили в тайната му банкова сметка. Тава бе всичко, което му бе необходимо да знае.

Зае се отново с търпеливото си наблюдение. Понякога му харесваше да мисли за себе си като за някакъв естественик, който наблюдава навиците на боязливи горски създания. Притежаваше перфектната смесица от интелигентност, дисциплина и предразположението да прекара в укритие в джунглата седмици наред, да наблюдава да си води бележки, да търси и отбелязва моделите на поведение.

Единственият недостатък бе, че в тая работа нямаше пари. А и освен това нищо не можеше да се сравни с тръпката на убийството.

Беше почти полунощ, отбеляза Д’Агоста като погледна часовника си, а Хейуърд беше още в кабинета си. Останалата част от помещенията на отдела по убийствата бе тиха като гробница; само дежурният нощен екип работеше в клетките си на долния етаж. Хейуърд бе сама. Единствената светлина единственият шум идваше от отворената врата на нейния кабинет. Странно, като се има предвид, че повечето от убийствата в Ню Йорк станаха през нощта „Както и във всяка друга работа – помисли си Д’Агоста. – средностатистическият Джо не иска да бачка повече от необходимото“

Промъкна се към вратата на Хейуърд и се заслуша. Чу тракането на клавишите на компютъра й. Тя сигурно беше най-амбициозното ченге, което познаваше. И това бе малко плашещо.

Д’Агоста почука.

— Влез.

В кабинета й сякаш бе паднала бомба – имаше книжа върху всички столове, радиостанцията на полицейската честота писукаше, лазерният принтер в ъгъла вършеше работата си с тих вой. Съвсем не приличаше на кабинетите на повечето капитани от полицията, които бяха безукорно чисти и в които не се вършеше никаква реална работа.

Тя вдигна глава.

— Какво те води толкова късно в града на нашивките?

Д’Агоста се прокашля. Нямаше да бъде лесно. Пендъргаст – след като изчезна от лицето на света часове наред – се бе появил в хотелската му стая преди трийсет минути. Макар да бе разкрил съвсем малко подробност за случилото се, той изглеждаше почти възбуден, ако подобно нещо изобщо беше възможно. И веднага бе възложил на Д’Агоста задача – тази задача, – защото знаеше, че нямаше никакъв шанс той самият да успее.

— Става дума пак за Булард – рече той.

Хейуърд въздъхна.

— Премести онези книжа и седни.

Д’Агоста премести купчинката от един стол и седна. Хейуърд бе разкопчала яката си, бе свалила шапката си и бе пуснала свободно косата си. Беше изненадващо дълга, спускаше се на големи лъскави вълни под раменете й. Въпреки разхвърляния кабинет, тя изглеждаше някак си свежа, бодра. Погледът й бе смесица от весело настроение и… какво още? Увлеченост? Но не, това бе плод на въображението му късно вечерта.

Д’Агоста извади папката и я сложи върху писалището.

— Пендъргаст се е сдобил с това, не знам как.

Хейуърд я взе, погледна я и я пусна, сякаш бе парче нагорещено желязо.

— Господи, Вини! Но това е строго секретно.

— Няма майтап, секретно е.

— В никакъв случай няма да го прочета. Дори не съм го виждала. Махни го.

— Нека ти разкажа накратко какво се съдържа…

— Не, за Бога.

Д’Агоста си седна на мястото, питаше се как да се справи. Най-добре бе да приключва.

— Пендъргаст иска да наредиш подслушването на телефоните на Булард.

Хейуърд го гледа в продължение на най-малко десет секунди.

— Защо не го издейства чрез ФБР?

— Не може.

— Не може ли Пендъргаст да направи поне едно нещо по правилата?

— Булард е много могъщ. ФБР е политическо създание и дори Пендъргаст не може да промени този факт. Но ти можеш да накараш Главната прокуратура да издаде без проблем разрешение по член 3.

— Не мога да използвам секретно дело, за да получа разрешение за подслушване по член 3! – Тя скочи от мястото си, очите и хвърляха светкавици.

— Така е. Но можеш да използваш разследването на убийство като повод.

— Винсънт, да не си полудял? Няма никакви улики срещу Булард. Няма свидетел, който да го е видял на местопрестъплението. Няма мотив, няма нищо, което да го свърже и с двете убийства или с жертвите.