Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Пак същата стара история ЦРУ е подложено на партизански политически натиск. Булард има приятели във Вашингтон. Беше ми казано да погреба разследването на Булард. В крайна сметка той е дал милиони за кампаниите за преизбиране на половин дузина ключови сенатори и конгресмени, както и на президента. Защо, питат ни, ЦРУ заплашва един добър, изтъкнат гражданин, когато на свобода са толкова много терористи-чужденци? Знаеш го припева.

Пендъргаст просто кимна.

— Но майната му, този негодник продава Америка на едро. Той е предател, досущ като онези добри и стари американски компании, които продават технологии с двойна употреба на Иран и Сирия. Ако Булард се измъкне от това, Щатите ще са похарчили сто милиарда долара за разработка на противоракетна система, която ще е остаряла преди още да бъде разположена. И ако това стане, ЦРУ ще бъде на прицела. Администрацията ще изпита неочаквана и пълна амнезия затова как е прекратила разследването ни. Конгресът ще поиска официално проучване за т. нар. разузнавателен провал. И всеки ще ни пердаши както си поиска.

— Нещо, което за нас във ФБР е напълно непознато – отбеляза иронично Пендъргаст.

— Цели осемнайсет месеца разследвах Булард и проклет да бъда, ако се откажа. Патриот съм на Америка искам да окошарят Булард. Не искам някоя ядрена ракета да отнесе Ню Йорк, само защото някакъв американски бизнесмен е подкупил неколцина конгресмени.

Пендъргаст сложи папката на една страна.

— Но защо аз?

— Чух, че си бил доста добър, нищо, че си от ФБР. – Мъжът си позволи една цинична усмивка – А и освен това ми хареса как откара Булард в управлението като един обикновен престъпник. За това се иска дупе. И сигурно си вбесил някои хора. От големите клечки.

— Което е осъдително. Но се боя, че не ми е за първи път.

— Най-добре си пази задника.

— Ще го направя.

— В тази папка няма да намериш димящи пистолети Булард добре си е прикривал следите. Предстои ти доста работа.

Той запали двигателя, пусна светлините, заобиколи по обръщача и пое обратно към трафика, който бучеше на юг към центъра на Манхатън не каза нищо, докато не сви от магистралата при 145-а улица, където небостъргачите грееха в далечината като кристали.

— Никога не си чувал за мен, аз никога не съм чувал за теб и този разговор никога не се е състоял. Материалите в папката са изчистени от маркировка и дори да се върне в ЦРУ, никой няма да разбере откъде са дошли.

— Няма ли и без друго да заподозрат теб? Разследването е твое.

— Не се безпокой за моя задник, аз ще се погрижа за него. – Той остави Пендъргаст на няколко преки северно от дома му. Докато излизаше от колата, агентът от ЦРУ се наведе към него:

— Агент Пендъргаст?

Пендъргаст се обърна.

— Ако не можеш да го окошариш, убий го.

Мъжът, който наричаше себе си Васкес, огледа внимателно малкото пространство, където щеше да прекара следващите няколко дни от живота си. Минути преди това той се бе напрегнал до краен предел, подготвяйки се за неочаквана възможност, когато вратата на отсрещната къща се бе отворила. Един бърз поглед през окуляра потвърди, че жертвата излизаше. Но този път с него бе и друг мъж. Васкес остави настрани пушката и отбеляза в дневника си: 22:31.04. Двамата се качиха в кола паркирана на няколко метра по-надолу на улицата – необозначен шевролет от служебните, очевидно на държавна агенция.

Докато колата потегляше, нещо бяло просветна през процепа на вратата на къщата. Васкес видя оттеглящата се фигура на мъж в смокинг, който затваряше отново вратата. Иконом, ако се съди по вида му. Но кой е чувал в тази част на града да има икономи?

Васкес не си позволи да изпита разочарование. Почти никога не бе възможно дадена поръчка да бъде изпълнена толкова преждевременно. Освен това винаги си струваше човек да бъде свръх-предпазлив. След като остави бележника настрани, той продължи да приготвя гнезденцето си за убиване. Изоставената стая в старото общежитие бе пълна развалина. В единия ъгъл имаше използвани спринцовки и кондоми: разкъсан дюшек на пода с тъмно петно по средата, сякаш някой бе умрял върху него. Когато светлината от заслоненото му фенерче пробяга из стаята, хлебарките се разбягаха панически, мазните им кафяви гърбове проблеснаха и безброй крака изшумоляха като листа. Но Васкес бе свикнал с подобни неща, дори бе доволен от подслона си. Всъщност много рядко бе попадал на толкова удобно място. Той постави отново на мястото му малкото парче шперплат от закования единствен прозорец на стаята и продължи приготовленията си.