Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Прислужницата отворила вратата, за да види сцена на ужасите. В стаята се носели парченца сажди. Графинята или онова, което било останало от нея, лежала на каменния под на около метър и двайсет от леглото. Целият й торс бил превърнат в пепел, дори костите били само купчинка натрошени парченца. Само краката й от коленете надолу били оцелели, както и части от ръцете; и парче от челото й с кичур руса коса. Останалата част от тялото представлявала очертание от пепел и натрошени кости. В този случай, както в и по-ранни случаи като този с мадам Никол от Реймс, смъртта е била приписвана на „Посещение на Бога“.

— Отлично проучване, Констанс – каза Пендъргаст.

Тя се усмихна.

— В библиотеката тук има няколко тома, посветени на спонтанното вътрешно горене. Твоят чичо е бил обладан от необичайните форми на смъртта – но ти, разбира се, вече знаеш това. За съжаление няма книги, издадени след 1934 година, но има десетки други по-раншни описания. Всички случаи на СВЗ имат няколко общи елемента. Торсът е напълно изгорял, но често крайниците остават непокътнати. Кръвта е в буквален смисъл изпарена от тялото: при обичайни пожари тъканите не се обезводняват до такава степен. Огненият пъкъл е изключително ограничен – близките мебели или други вещи, често възпламеними, остават непокътнати. Разследващите често говорят за „кръга на смъртта“: вътре в него всичко е изгоряло, а всичко извън него е оцеляло.

Д’Агоста бутна настрани наполовина изядения си бифтек. Всичко това му звучеше доста сходно със случилото се с Гроув и Кътфорт, с една голяма разлика: прогарянето на копитото и на лицето, както и вонята на сяра.

Точно тогава се разнесе тихо, кухо почукване на далечната входна врата.

— Навярно са съседски деца – каза Пендъргаст след миг мълчание.

Кухото почукване се повтори отново – бавно, настоятелно, отекващо в галериите и залите на старинната къща.

— Това не е чукане на човек, който е влязъл незаконно – прошепна Констанс.

Проктър погледна въпросително към Пендъргаст.

— Да отида ли?

— С обичайните предпазни мерки.

След минута слугата въведе в стаята един мъж: висок, с тънки устни и още по-изтъняла кестенява коса. Беше в син костюм, а възелът на вратовръзката му бе дръпнат надолу от яката на бялата риза. Чертите му бяха правилни, лицето – с малко повече бръчки от обичайното за възрастта му, ала тези бръчки говореха повече за умора, отколкото за възраст. Не беше нито симпатичен, нито грозен. Във всеки случай мъжът бе забележителен с отсъствието на изражение и индивидуалност. На Д’Агоста му се стори, че това бе умишлена анонимност.

Той спря на прага и погледът му пробяга по цялата група, след което се спря върху Пендъргаст.

— Да? – каза Пендъргаст.

— Елате с мен.

— Мога ли да попитам кой сте и каква е мисията ви?

— Не.

Отказът му бе посрещнат с кратко мълчание.

— Откъде узнахте къде живея?

Мъжът продължи да гледа безучастно Пендъргаст. Нещо не бе наред. Д’Агоста го побиха тръпки.

— Елате, моля. Повече няма да ви каня.

— Защо да идвам с вас, след като отказвате да разкриете името си или по каква работа сте тук?

— Името ми няма значение. Имам информация за вас. Информация с поверителен характер.

Пендъргаст изгледа мъжа още миг. След това небрежно извади своя „Лес Байер“ от джоба на сакото, провери дали има патрон в цевта и го прибра обратно.

— Да, имате нещо против?

Изражението му изобщо не се промени.

— Няма значение.

— Чакайте малко – надигна се Д’Агоста – Това не ми харесва, аз също ще дойда.

Мъжът се обърна към него.

— Не е възможно.

— Забравете това.

Единственият отговор на мъжа бе да се вторачи в Д’Агоста. Чертите му сякаш станаха още по-неподвижни.

Пендъргаст положи длан върху ръката на Д’Агоста.

— Мисля, че ще е по-добре да ида сам.

— Как ли пък не! Не знаеш кой е този човек, нито какво иска. Това не ми харесва.

Мъжът се обърна и бърза излезе от стаята. Миг по-късно го последва и Пендъргаст. Д’Агоста го изгледа как излиза с нарастващо чувство на тревога.

Мъжът подкара колата си на север по магистралата „Уест сайд“ без да казва нищо и Пендъргаст бе доволен, нещата да си останат така. Заваля и капките запръскаха по предното стъкло. Колата приближи рампата, водеща към моста „Джордж Вашингтон“, чиито светлини бяха опънати над Хъдсъм. Малко преди моста колата сви по сервизен път и заподскача по неравната наполовина асфалтирана повърхност към един обръщач скрит в китка отровна смрадлика в основата на огромната източна кула на моста.