Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Огледа се предпазливо, хем се надяваше, хем се боеше, че ще види Лора Хейуърд да го чака. Но тук бе само един от детективите й – Мандрел – същият, който се бе обадил по обяд с новината, че са получили заповед по член 3 от Главната прокуратура. ФБР, с по-добрата си техника, щеше да изпълни заповедта в съвместна операция с Нюйоркското полицейско управление. Фактът, че заповедта идваше чрез НПУ я правеше донякъде политически приемлива.

— Сержант – рече Мандрел, докато се ръкуваха. – Всичко е готово. А дали агент Пендъргаст ще…

— Тук съм – каза Пендъргаст, докато влизаше. Превъзходно скроеният му черен костюм, изгладен до съвършенство, блещукаше под изкуственото осветление. Д’Агоста се запита колко ли на брой такива еднакви черни костюми притежаваше този човек. Сигурно в „Дакота“ и на „Ривърсайд драйв“ имаше цели стаи, заети от тях.

— Агент Пендъргаст – каза Д’Агоста, – това е детектив сержант Мандрел от двайсет и първи участък.

— Приятно ми е – отвърна Пендъргаст и раздруса протегната му ръка. – Извинете ме, че не дойдох по-рано. Май сбърках коридорите. Тази сграда е крайно объркваща.

„Федералната сграда? Крайно объркваща? Самият Пендъргаст бе федерално ченге и би трябвало да има кабинет някъде тук. И чак сега на Д’Агоста му светна, че нито бе виждал, нито пък някога бе канен в кабинета на Пендъргаст.

— Насам – поведе ги Мандрел из лабиринта от клетки.

— Отлично – прошепна Пендъргаст на Д’Агоста, след като изостанаха зад детектива. – Ще трябва да благодаря на капитан Хейуърд лично. Тя наистина ни помогна много.

Помогна ни и още как, рече си Д’Агоста, усмихвайки се мислено. Цялата предишна нощ – измъкването на Пендъргаст навън от загадъчния посетител, собственото му напълно неочаквано преживяване с Лора Хейуърд – всичко изглеждаше нереално, като насън. Цяла сутрин се бе борил с изкушението да й се обади. Надяваше се все още да желае онази дълга вечеря на свещи. Питаше се дали това нямаше да усложни работните им отношения, реши, че ще ги усложни, но осъзна, че не му пукаше много.

— Ето, стигнахме – рече Мандрел и влезе в една от клетките.

Беше като всички останали: писалище с шкафове над него, компютърна работна станция с външни високоговорители, няколко стола. На станцията работеше млада жена с руса коса.

— Това е агент Санборн – рече Мандрел – Тя следи телефона на Джими Чейт, дясната ръка на Булард тук, в Щатите. В съседните клетки имаме агенти, които следят телефоните на половин дузина други сътрудници на Булард. Агент Санборн, това са сержант Д’Агоста от Саутхамптънското управление и специален агент Пендъргаст.

Санборн им кимна по ред, а очите й се разшириха като чу името на Пендъргаст.

— Засякохте ли нещо? – попита я Мандрел.

— Нищо съществено – отвърна тя. – Имаше известен трафик преди малко между Чейт и друг сътрудник. Изглежда очакват всеки момент обаждане от Булард.

Мандрел кимна, обърна се към Д’Агоста:

— Кога за последен път си участвал в подслушване, сержант?

— Преди доста време.

— Нека тогава да те вкарам курса. В наши дни всичко се прави от компютъра – по една работна станция на всеки послушван номер. Телефонната линия минава през този интерфейс и разговорът се записва дигитално. Няма вече ленти. Агент Санборн, която ще дешифрира разговорите, може да работи както с клавиатурата, така и с педал.

Д’Агоста поклати глава. Това бе твърде далеч от онази допотопна техника, с която бе работил като новобранец в средата на осемдесетте години.

— Споменахте за китайци – рече Мандрел. – Ще ни трябва ли преводач?

— Малко вероятно е – отвърна Пендъргаст.

— Е, ние имаме човек, за всеки случай.

В клетката настана тишина, Мандрел и Санборн се бяха навели към екрана.

— Винсънт – прошепна Пендъргаст, като го дръпна настрани, – исках да ти кажа нещо. Направихме едно много важно откритие.

— Какво?

— Бекман.

Д’Агоста го изгледа остро.

— Бекман ли?

— Настоящото му местонахождение.

— Без майтап? И кога го откри?

— Късно снощи. След като ти се обадих за това разрешение за подслушване.

— Защо не ми каза още тогава?

— Опитах се да ти се обадя, след като разбрах. Но номерът ти в хотела не отговаряше. А пък клетъчният ти телефон изглежда бе изключен.

— О, да. Да, изключен беше. Извинявай. – Д’Агоста се обърна, усетил, че се изчервява.

Допълнителните въпроси му бяха спестени от неочакваното изпиукване на работната станция.