Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Бих казал, че отклонението не ни отне повече от две минути – каза Пендъргаст от задната седалка Д’Агоста погледна в огледалцето и видя, че събличаше сакото и сваляше вратовръзката си.

— В този занаят две минути са много време.

— Ще трябва да изпратя на хората от Армията на спасението нещо, за да компенсирам лошото си поведение.

— Онези са се насочили към парка „Ийст сайд“

— Много добре. Заобиколи парка, ако обичаш, и влез откъм южната му страна. Трябва ми още минутка-две.

Д’Агоста мина покрай парка – зелена стена вляво от него, която се издигаше над бетонна оградителна стена и зави наляво по авеню „Деръм“. Въпреки близостта си до мръсния, жалък на вид Бродуей, къщите тук бяха забележително големи и добре поддържани, реликви от дните, когото Патерсън е бил град-модел на промишлеността.

Пендъргаст изрече напевно отзад:

Заспал завинаги,

сънищата му се връщат към града,

в който влиза инкогнито.

Д’Агоста погледна пак в огледалото за обратно виждане и едва не скочи върху спирачките, изненадан, като видя непознатия, който се взираше в него. Но, разбира се, нямаше никакъв непознат: това бе Пендъргаст, преобразен чрез някакъв свръхестествен процес на дегизиране.

— Чел ли си „Патерсън“ от Уилям Карлос Уилямс? – попита скитникът от задната седалка.

— Не съм го и чувал.

— Жалко:

Безсмъртен, той никога не помръдва.

нито се събужда

и рядко се вижда,

макар че диша и изтънчените му машинарии,

извличащи силата си от шума на течащата река,

оживяват хиляди други машини.

Д’Агоста поклати глава и измърмори нещо под носа си. Мина още няколко пресечки, зави отново наляво и влезе в парка покрай статуята на Христофор Колумб.

— Това е изключително добре планирана среща, Винсънт – каза Пендъргаст, докато се придвижваха бавно. – Среща по средата на парк. Няма начин да им бъде устроена засада. И са заобиколени от шумни деца, от рева на ракети, който ще попречи на каквото и да било устройство за електронно подслушване от разстояние. Онзи с камерата е наблюдателят им, има всички основания да оглежда навсякъде с телеобектива си. Булард определено е обучил добре тези хора. Аха, спри за малко, моля те, Винсънт – ето ги и китайците.

Д’Агоста видя в огледалото за обратно виждане дълъг черен мерцедес, съвсем не на място, който се движеше по алеята зад тях. Той спря на тревата от другата страна на тенис кортовете, срещу камионетката. От него слязоха двама едри мъже с бръснати глави и тъмни очила и се огледаха внимателно. След това излезе трети, по-дребен мъж, който закрачи по тревата към камионетката.

— Каква ужасна липса на проницателност – каза Пендъргаст. – Изглежда тези господа са гледали прекалено много телевизия.

Д’Агоста пусна колата още малко напред и спря близо до изхода към Бродуей. Хълмът тук се спускаше надолу, дърветата бяха повече и скриваха колата им.

— Жалко, че съм в униформа – каза той.

— Напротив: след като си в униформа, ти ще си последният човек, когото ще заподозрат. Аз ще се приближа колкото е възможно повече, ще видя дали ще мога да науча нещо повече за тази среща, ти си купи поничка и кафе ей оттам – той кимна към неприветлива закусвалня отвъд Бродуей, – след това влез в парка. Седни на една от пейките до бейзболното игрище, откъдето ще имаш чиста позиция за стрелба, ако се случи нещо неприятно. Да се надяваме, че при тези деца наоколо няма да се случи нищо подобно – но въпреки това бъди готов за действие.

Д’Агоста кимна.

Пендъргаст разтърка силно очи. И когато свали мръсните си ръце, очите му бяла изгубили ясния си сребрист оттенък. Сега те вече принадлежаха на някакъв пияница несигурни, воднисти, зачервени.

Д’Агоста изгледа как Пендъргаст излиза от колата и поема обратно нагоре по хълма. Агентът бе облечен с кафяво яке от съмнителна материя, с избеляло петно между раменете: панталонът му бе поне с един номер по-голям; беше обул чифт опърпани „хъш-пъпис“. Косата му бе с няколко нюанса по-тъмна от обичайното – как, по дяволите, бе постигнал това? – а лицето му се нуждаеше от миене. Изгледаше точно като човек, които бе пропаднал, но не съвсем, все още придържащ се към някакви остатъци от почтеност. И това не се дължеше само на дрехите походката му се бе променила към леко тътрене, езикът на жестовете му излъчваше предпазливост, погледът му щъкаше насам-натам, сякаш се готвеше да отрази неочакван удар.