Линкольн Чайлд - Огън от Ада

През последните четирийсет и осем часа Васкес бе разбрал, че си има работа с човек с интелект и способности, който същевременно бе неизказано странен. Както винаги, Васкес не бе много сигурен как бе стигнал до заключенията си, но рядко грешеше в преценките си за хората и се доверяваше на инстинктите си. Този мъж бе съвсем различен. Дори външно изглеждаше странен, с черния си костюм и мраморно белия си тен, с бързата си, безшумна походка, той повече приличаше на котка, отколкото на човек. Освен това всеки, който би дръзнал да се разхожда из парка „Ривърсайд“ посред нощ, трябва да беше или смахнат, или си търсеше белята, а той не се съмняваше, че мъжът притежаваше отлично оръжие и знаеше как да го използва. На два пъти бе виждал момчета от бандите, в чийто периметър влизаше районът, тихомълком да изчезват при появата му. А те можеха безпогрешно да преценят кога могат да загазят.

Васкес откъсна парче сушено говеждо и го задъвка бавно, докато преглеждаше бележките си. Изглежда къщата имаше трима обитатели: Пендъргаст, възрастен иконом, когото бе виждал само веднъж и млада жена, която носеше дълги, старомодни рокли. Не му беше дъщеря или приятелка отнасяха се твърде официално един към другиго. Може би беше някаква сътрудничка на Пендъргаст. Къщата имаше само един регулярен посетител — оплешивяващ, с леко наднормено тегло полицай с емблемата на Саутхамптънското управление на ръкава. Като използва компютъра и безжичния си модем. Васкес лесно разкри, че той бе някой си сержант Д’Агоста. Изглеждаше праволинеен, сериозен, солиден и надежден, от него не се очакваха изненади.

А освен това имаше и един много странен старик с буйна грива бяла коса, който бе идвал само веднъж, късно вечерта, припкайки досущ като рак, стиснал книга под мишница. Навярно бе някакъв служител, човек без значение. Работата трябваше да се свърши в един часа, разбира се. Да го простреля, когато се появи от полукръглата алея. Васкес бе обмислял това няколкократно, представяше си геометрията на смъртта. Първият куршум ще пробие главата на мъжа под ъгъл, щеше да се отклони леко от вътрешната кривина на черепа и да излезе пак под ъгъл. Усукващият момент, причинен от куршума с изместен център, щеше да завърти мишената. В резултат на това ъгълът и последвалата струя от изходната рана щяха да сочат, че е стреляно от прозорец. Някъде по-надолу по улицата. Вторият куршум щеше да го улучи, докато пада и щеше да го завърти още. Положението на трупа щеше да бъде такова, че щеше да сочи, че стрелецът е бил още по-надалеч. Във всеки случай той самият щеше да е излязъл от задния вход и щеше да е на 136-а улица още преди трупът да е паднал на земята. Оттам нататък следваха пет минути до влака на Бродуей и щеше да е изчезнал. Никои нямаше да го забележи – мръсен пуерториканец, който бърза към дома си след ден на съмнителна дейност.

Васкес отхапа отново от сухото месо. Не бе сигурен защо изпитваше това чувство на готовност, но винаги знаеше, кога е дошло времето за убийството. Беше вече нула часът и двайсет минути и той знаеше, че времето бе дошло. Две последователни нощи Пендъргаст бе излизат точно в един след полунощ. Васкес бе сигурен, че ще го направи отново. Това бе решителната нощ.

Той съблече дрехите си и облече премяната за бягство – анцуг, отворен на шията златен ланец, маратонки с дебели подметки, тънко мустаче, клетъчен телефон – и се превърна в поредния дребен мошеник от Испански Харлем.

Васкес угаси осветлението, махна парчето шперплат от ъгъла на закования с дъски прозорец и зае позиция. Прилепи буза о приклада направен от композитни материали – така никога нямаше да се изметне или раздуе при лошо време – и внимателно насочи дулото към мястото, където щеше да се появи главата на мишената, току отвъд стената от тухли и мрамор, която поддържаше арката. Там мишената винаги спираше да каже нещо на иконома изчакваше да се увери, че онзи ще заключи вратата. Това бе десет или двайсет секунди в пауза – цяла вечност за стрелец като Васкес.

Докато подготвяше екипировката си, Васкес изпита леко бодване на неспокойство. Не за първи път се запита дали целият сценарий не изглеждаше прекален лесен. Разходката в един часа краткото спиране – всичко изглеждаше прекалено перфектно. Да не би да му бяха направили постановка? Да не би мишената да знаеше, че е тук? Васкес поклати глава, усмихна се унило. Винаги току преди убийство го обземаше параноя. Нямаше начин мишената му да бе засякла присъствието му. Нещо повече, в няколко случая тя вече се бе изложила на мушката му. Ако знаеше, че го следи снайперист, тези преднамерени излагания щяха да изискват такова хладнокръвие, каквото малцина човешки същества притежават. Васкес вече бе имал половин дузина възможности да го убие чисто. Просто при тях не се чувстваше готов.