Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Наляво, моля.

Проктър зави в задънена улица и спря пред последната сграда. Д’Агоста излезе, а Проктър остана при колата.

Вместо да влезе в зданието, Пендъргаст пое към дъното на задънената улица: четириметровата ограда от сгуробетонни блокчета също бе изрисувана с графити. В нея бе монтирана желязна врата, закрепена със стари нитове, нашарена с ивици люспеща се ръжда.

Пендъргаст опита дръжката й, след това се наведе да огледа ключалката. Извади фенерче-писалка и се взря в ключалката, проучвайки я с малък метален инструмент.

— Ще я отвориш ли? – попита Д’Агоста.

Пендъргаст се изправи.

— Разбира се.

Той извади пистолета си и стреля веднъж, после отново в ключалката и оглушителните гърмежи отекнаха като гръм по улицата — Господи, аз си помислях, че ще я отключиш!

— Това и направих. С последния възможен инструмент – Пендъргаст прибра 45-калибровия пистолет. – Това е единственият начин да отвориш толкова ръждясала ключалка. Тази врата не е отваряна от години.

Той вдигна крак и я ритна с все сила. Тя се отвори с жално скърцане на ръждясалия метал.

Д’Агоста надникна през вратата и се изненада. Вместо към малък буренясал парцел, тя водеше към обширното пространство на обрасъл с ливада хълм – поне десет акра, обграден от рушащи се жилищни сгради. На върха на хълма имате китка изсъхнали дървета, които обграждаха гръцки на вид храм четирите дорийски колони все още се издигаха, но покривът бе хлътнал, а цялата сграда бе потънала в бръшлян. Точно пред тях се намираха останките на някогашен път. Беше силно обрасъл с бурени и отровна смрадлика, обрамчен от двете си страни с редица изсъхнали дървета, чиито прилични на птичи нокти клони се протягаха към сивото небе.

Д’Агоста потръпна.

— Какво е това, някакъв парк ли?

— В известен смисъл.

Пендъргаст пое нагоре по изровения път, като внимателно пристъпяше над парчетата изкъртен асфалт, заобикаляше високите над метър бурени и избягваше отровните устица на смрадликата. Ако изпитваше някаква продължаваща болка от лекото си раняване предишния ден, то той не го показваше. От двете страни, отвъд изсъхналите дървета бурените растяха на воля: избуял бръшлян, къпини и друг храсталак. Всичко бе тъмнозелено и растеше с неестествена сила и енергия.

След стотина крачки Пендъргаст спря, извади лист хартия от джоба си, направи справка с него.

— Натам.

Пое по пътека под прав ъгъл към пътя Д’Агоста побърза да го последва разблъскваше високите до кръста растения, а униформата му се покриваше с цветен прашец. Пендъргаст вървеше бавно, взираше се наляво и надясно, от време на време се консултираше със схемата, която държеше. Сякаш броеше нещо. Д’Агоста постепенно разбра какво броеше Пендъргаст – почти невидимите под избуялата растителност редици от ниски, сиви гранитни камъни, забити в земята, всеки с име и чифт дати

— По дяволите, намираме се в гробище – възкликна Д’Агоста.

— По-точно казано – гробище за бедняци и несретници, където са погребани сиромасите, хората без приятели и лудите. Ковчег от чамови дъски, гранитна надгробна плоча и двуминутно опяване, всичко това за сметка на щата Ню Йорк. Гробището е било запълнено и затворено прели десет години.

Д’Агоста подсвирна.

— А Рейниър Бекман?

Пендъргаст не отговори нищо. Вървеше сред бурените и продължаваше да брои. Изведнъж спря пред някаква ниска гранитна плоча, която не се различаваше от околиите. С един замах на крака разчисти бурените настрани.

РЕЙНИЪР БАКМАН 1952-1995

Хладен ветрец се спусна от хълма, раздипли бурените като житно поле. Дочу се далечен тътен на гръм.

— Мъртъв! – възкликна Д’Агоста.

— Точно така – Пендъргаст извади клетъчния си телефон и набра някакъв номер. – Сержант Баскин? Намерихме въпросния гроб и сме готови за ексхумацията. Разполагам с всички документа от съдебната медицина. Ще ви изчакаме.

Д’Агоста се разсмя.

— Ти имаш доста силно театрално чувство, знаеш ли, Пендъргаст?

Пендъргаст затвори телефона си с щракване.

— Не исках да ти казвам, докато не се уверя сам, а за това трябваше да намеря гроба. За съжаление, имаше твърде малко информация за господин Бекман. Малкото, което можахме да открием, бе съмнително. Както виждаш, дори са сбъркали името му на надгробната плоча.

— Но ти каза, че Бекман щял да бъде много сладкодумен.

— Така и ще бъде. И макар мъртвите да не разказват нищо, техните трупове говорят много. А аз мисля, че трупът на Рейниър Бекман има много да ни каже.