Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Шльоп, шльоп – работеха лопатите. Копачите си знаеха работата. Всяко тяхно движение бе пестеливо, почти механично в точността си. Кафявата дупка ставаше все по-дълбока.

— Как е умрял?

— В смъртния акт е посочен рак на белия дроб с множество метастази. Не се е лекувал. Но скоро ще разберем истината.

Една от лопатите удари върху изгнило дърво. Мъжете се наведоха, взеха мистрии и започнаха да разчистват пръстта от капака на прост дървен ковчег, намериха ръбовете му и ги подкопаха. На Д’Агоста му се видя, че ковчегът не бе погребан на повече от метър дълбочина. Ето колко струва приказката „на два метра под земята“ – типично за властите, да прецакват всички, дори мъртвите.

— Чакайте да се фотографира – каза сержантът от Йонкърс.

Гробарите излязоха и изчакаха фотографът да се наведе над дупката и да направи няколко снимки от различен ъгъл. След това влязоха отново, развиха кангал найлонови въжета мушнаха ги под ковчега и ги събраха горе.

— Добре Вдигайте.

Санитарите се заеха да им помогнат. Скоро четиримата извадиха ковчега от дупката и го поставиха на свободния брезент. Носеше се силна миризма на пръст.

— Отворете го – рече ченгето, което не се отличаваше с многословие.

— Тук ли? – попита Д’Агоста.

— Такива са правилата. Просто да проверим и да се уверим.

— Да се уверите в какво?

— Във възрастта, пола общото състояние. И най-важното – дали изобщо има труп.

— Ясно.

Единият от работниците се обърна към Д’Агоста.

— Случва се. Миналата година изровихме един труп в Пелъм и знаеш ли какво намерихме?

— Какво? – попита Д’Агоста, макар да бе съвсем сигурен, че не искаше да узнае.

— Два трупа – и мъртва маймуна! Решихме, че е доставчик на органи, който нещо се е сдърпал с хората от мафията.

Мъжът се засмя, сръга приятеля си, който също се разсмя.

Работниците се заеха с капака на ковчега зачукаха с длетата си. Дървото бе толкова изгнило, че скоро поддаде. След като капакът бе дръпнат настрани, се разнесе воня на гнило, на плесен и на формалдехид. Д’Агоста надникна болезненото му любопитство се бореше с гаденето, което за толкова години не успя да преодолее изцяло.

Сивата светлина, смекчена от леещия се дъжд, проникна в ковчега и освети трупа.

Лежеше със скръстени на гърдите ръце върху ложе от гниещ плат, чиято подплата стърчеше през дупките, на дъното с голямо петно сгъстила се течност, тъмна като старо кафе. Тялото бе хлътнало от изгниването, беше се смалило на вид сякаш всичкият въздух бе отлетял заедно с живота, оставяйки само кожа върху костите. Различни кости стърчаха от изгнилия черен костюм: колене, лакти, таз. Ръцете му бяха кафеникави и слизести, с окапали нокти, костите се подаваха през изгнилата кожа. Вместо очи имаше хлътнали дупки, устните бяха изкривени и хлътнали, сякаш се бе озъбил. Трупът на Бекман съдържаше доста влага, а дъждът никак не поправяше нещата. Ченгето се наведе и огледа трупа.

— Бял мъж на около петдесет години… – Извади рулетка – Метър и осемдесет, с кестенява коса. – Изправи се. – общият вид съвпада.

„Общият вид съвпада“ – помисли си Д’Агоста и погледна Пендъргаст. Въпреки отвратителното разложение едно нещо стана ясно веднага – трупът не бе сполетян от онази ужасна, насилствена смърт на Гроув и Кътфорт.

— Отнесете го в моргата – рече тихо Пендъргаст.

Ченгето го погледна.

— Искам пълна аутопсия – обясни Пендъргаст. – Искам да знам как точно е умрял този мъж

Брайс Хариман влезе в кабинета на Рупърт Ритс, главен редактор на „Поуст“ и завари злобния, приличащ на гризач редактор зад огромното му писалище. Рядко виждана усмивка бе разцъфнала на подобното му на плондер лице.

— Брайс, мой човек! Сядай!

Ритс никога не говореше тихо – гласът му бе висок и направо прорязваше тялото на събеседника му. Човек би си помислил, че е глух, само че ушите му като на пор изглежда улавяха и най-тихия шепот от най-далечния ъгъл на стаята, особено ако ставаше дума за него. Не един редактор беше уволнен за това, че е произнесъл прякора му на сто и петдесет метра разстояние в шумната зала на нюзрума. Прякорът бе очевиден, изискваше замяната само на една гласна [16] Навярно става дума за замяната на Ritts с Rats, т.е. плъх. – Б.пр. , но въпреки това вбесяваше Ритс. Хариман смяташе, че този е бил и прякорът му на детската площадка и онзи никога не го бе забравил. Хариман ненавиждаше Ритс, както и почти всички останали в „Ню Йорк поуст“ Беше му неудобно, дори физически неудобно да работи тук.