Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Булард усети как гневът му се усилва като такава горещина, която сякаш изпаряваше дори мозъка на костите му.

— Ти, кучи сине! Аз какво ти казах току-що?

Мартинети замълча. Чейт защъка нервно с очи насам-натам. Питаше се дали шефът не полудяваше. И този въпрос имаше доста основания.

— Аз съм компанията – продължи Булард – Аз знам какво е добро за компанията и какво не е. Ако споменеш за това още веднъж, ще ти сменя физиономията, копеле недно! Ще те убия, негоднико!

Знаеше, че никой уважаваш себе си италианец няма да понесе такава обида. И беше прав.

— Сър, тогава приемете оставката…

— Напускай, копеле, напускай! И върви по дяволите! – Булард стовари юмрук върху клавиатурата, после отново и отново. След петия удар екранът най-сетне угасна.

Булард седя дълго време в тъмната кабина. Значи федералните са ги очаквали в Патерсън. Това означаваше, че са знаели за планирания трансфер на ракетната технология. Преди това би било равносилно на катастрофа, но сега изглеждаше почти несъществено. В последния миг престъплението остана неосъществено. Ченгетата останаха с пръст в уста и така щеше да бъде БЕИ бе чиста, не че на Булард изобщо му пукаше за това; в момента бе подготвил тигана за по-голяма риба.

Истината бе, че ченгетата не знаеха нищо за това, което всъщност ставаше. Той се бе измъкнал тъкмо навреме. Гроув и Кътфорт – Гроув и Кътфорт и може би Бекман – също. Те трябваше да умрат; беше неизбежно. Но той бе още жив и това бе най-важното.

Булард усети, че се задушава. Господи, нуждаеше се от въздух. Надигна се от пулта, отключи вратата и се качи по стълбата. Само след миг бе отново на летния мостик и гледаше на изток в синьото нищо.

Само да можеше да отплава отвъд онзи край на света.

Д’Агоста чу изпиукването на радиостанция и погледна през гъстата растителност. Отначало нищо не се виждаше заради буйния гъсталак. Но след няколко минути забеляза далечни отблясъци на сребро, на нещо синьо. Най-накрая ченгето се появи – всъщност над храсталака изплуваха само главата и раменете му. С мъка си пробиваше път в избуялата растителност. Ченгето го забеляза, обърна се. Зад него вървяха двама санитари, които носеха син контейнер за тленни останки. Следваха ги двама други в работни комбинезони, понесли най-различни тежки инструменти. Най-накрая вървеше фотограф.

Ченгето мина ребром между последните храсталаци – сержант от местната полиция, нисък и сериозен – и се изправи пред тях.

— Вие ли сте Пендъргаст?

— Да. Приятно ми е да се запознаем, сержант Баскин.

— Добре. Това ли е гробът?

— Да – Пендъргаст извади от джоба си някакви книжа. Ченгето ги прегледа внимателно, подписа ги, откъсна си копията и върна оригиналите.

— Извинете, но трябва да видя документи за самоличност.

Пендъргаст и Д’Агоста показаха значките си.

— Добре. – Полицаят се обърна към двамата работници, които подреждаха инструментите си – Изцяло ваш е, момчета.

Копачите атакуваха енергично надгробната плоча, повдигнаха я с лостове и я отместиха настрани. Разчистиха площта около гроба със сърпове, нарязаха торфа на парчета, извадиха ги и ги подредиха кого тухли върху един от брезентите.

Д’Агоста се обърна към Пендъргаст.

— Е, и как го откри?

— Знаех още от началото, че трябва да е починал и предположих, че преди смъртта си трябва да е бил или бездомник или душевно болен: нямаше друга причина да бъде толкова трудно откриваем в тези дни на Интернета. Но да науча нещо повече се оказа трудно, дори за моя сътрудник Майм, който, както вече споменах, има рядък талант да изравя труднодостъпна информация. В крайна сметка узнахме, че Бекман е прекарал последните години на живота си на улицата, понякога под измислено име, обикалял е различни приюти за бездомни в и около Йонкърс

Торфът вече бе изваден и двамата работници започнаха да копаят с правите си лопати. Санитарите стояха настрани, разговаряха и пушеха. Отново проехтя далечен гръм и заваля слаб дъждец, който барабанеше по гъстата растителност около тях.

— По всичко личи, че господин Бекман е имат обещаващ старт в живота – продължи Пендъргаст – Баща зъболекар, майка – домакиня. Проявил е блестящи способности в колежа. Но и двамата му родители починали, докато бил още в първи курс. След като завършил. Бекман очевидно не знаел какво иска от живота. Обикалял известно време Европа, след това се върнал в Щатите и продавал предмети на изкуството на веригата от битаци. Бил пияч, който се превърнал в алкохолик, ала проблемите му били повече психически, отколкото физически – загубена душа, която не могла да намери правия път. В онази сграда е било последното му жилище – Пендъргаст посочи едно от рушащите се здания, обграждащи гробищата.