Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— Вътрешностите ли? – вдигна вежди Пендъргаст.

Д’Агоста можеше да се закълне, че долови нотка на недоверие в тона му.

— Да. Тялото е било „сготвено“ отвътре навън.

Пендъргаст се вторачи по-отблизо в лекарката.

— Има ли някакви доказателства за горене, повърхностни поражения, върху кожата?

— Не. Външно погледнато, тялото е на практика непокътнато. Напълно облечено. Ако се изключи едно-единствено доста необичайно изгаряне на гърдите, кожата изглежда непокътната, ненаранена.

Пендъргаст замълча за малко.

— Как е възможно? Пристъп на треска?

— Не. Тялото вече се е охладило от температурата надхвърляща сто и двайсет градуса – прекалено висока, за да бъде биологична. При такава температура плътта отчасти се „сготвя“. Всички обичайни неща, които се използват за определяне на времето на смъртта са били разрушени при този процес на нагряване. Кръвта се е втвърдила във вените. Абсолютно твърда. При тези температури мускулните протеини започват да променят свойствата си, тъй че няма вкочаняване – а и температурата е убила повечето от бактериите, затова няма признаци на разложение. И без обичайното спонтанно сизимно храносмилане няма и автолиза [5] Разграждане на тъканите на животинските и растителни организми под действието на ферменти, които се намират в самите тъкани. – Б.пр. . Единственото, което мога да кажа, е, че е починал между 3:10 сутринта, когато очевидно е говорил по телефона, и 7:30, когато е бил намерен мъртъв. Но, разбира се, това не е медицинско заключение.

— Това предполагам, е изгарянето, което споменахте одеве? – посочи Пендъргаст към гърдите на мъжа. Там, прогорен и овъглен на фона на жълтеникавата кожа като клеймо, личеше отпечатък на кръст, който не можеше да бъде сбъркан с нищо друго.

— Носел, е кръст на врата си, както по всичко личи – много скъп. Но металът отчасти се е стопил, а дървото е изгоряло. Изглежда е бил инкрустиран с диамант и рубини – те бяха намерени в пепелта. Пендъргаст бавно кимна. Благодари на лекарката и насочи вниманието си към мъжа, който работеше на пода.

— Може ли аз?

Полицаят се отдръпна и Пендъргаст клекна до него.

— Сержант?

Д’Агоста приближи и Браски побърза да го последва.

— На какао ви прилича това?

Д’Агоста погледна прогореното в пода изображение. Краищата му бяха донякъде издути и напукани, но не можеше да има съмнение – беше изображение на голямо разцепено копито, дълбоко жигосано в дървото.

— Изглежда убиецът е имал чувство за хумор – прошепна Д’Агоста.

— Скъпи, Винсънт, наистина ли смяташ това за шега?

— А ти не смяташ ли?

— Не.

Д’Агоста усети, че Браски го гледаше втренчено. Това „скъпи Винсънт“ никак не му подейства добре. Междувременно Пендъргаст бе коленичил и на четири крака душеше досущ като куче. От джобовете на торбестите му шорти се появиха епруветка и пинсети. Агентът от ФБР взе една кафеникава частица, вдигна я под носа си, помириса я и я поднесе към лейтенанта.

Браски се намръщи.

— Сяра, лейтенант – отвърна Пендъргаст – Добрата стара сяра от Стария завет.

„Шантеклер“ бе малко ресторантче с шест маси, сгушено в една странична уличка в Амангасет, между „Блъф роуд“. Седнал на тясната дървена седалка, Д’Агоста се огледа и запримигва. Изглежда всичко бе в жълто: жълти нарциси в саксиите до прозорците; жълт тафтени завеси, пуснати над прозорците с боядисани в жълто рамки, жълти ленени покривки върху масите. А онова, което не бе жълто, носеше оттенъците на зелено или червено. Цялото заведение приличаше на една от онези осмоъгълни френски чинии-плата, за които хората даваха луди пари. Д’Агоста затвори за миг очи. След плесенясалия мрак на мансардата на Джеръми Гроув, това място изглеждаше почти непоносимо жизнерадостно.

Собственичката, ниска, червенолика жена на средна възраст, се появи бързо.

— А, мосю Пендъргаст – рече тя. – Comment ca va?

— Bien, madam . [6] Как сте? Добре, госпожо, (фр.). – Б.пр.

— Както винаги ли, мосю?

— Да, мерси.

Жената се обърна към Д’Агоста.

— А за вас, господин полицай?

Д’Агоста хвърли един поглед на менюто, написано с бял тебешир върху черната дъска до вратата – но половината от ястията му бяха непознати, а другата половина не представляваше интерес. Усещаше все още твърде силно в ноздрите си смрадта от плътта на Джеръми Гроув.

— За мен нищо, благодаря.

— Нещо за пиене?

— Една бира „Бъд“. Ледена.