Линкольн Чайлд - Огън от Ада

— А Гроув?

— Както знаеш, Винсънт, имам интерес – някои могат дори да го нарекат нездрав интерес – към необичайните убийства. Пътувал съм заради тях много по-надалеч от Лонг Айлънд. Лош навик, но е много трудно да го преодолея.

Пендъргаст проби с ножа си черупката на яйцето и жълтъкът заля чинката му. Пак жълт цвят.

— Значи си тук по служба.

— Дните ми на свободна практика свършиха. ФБР вече е съвсем различна организация. Да, по служба съм. – И потупа клетъчния телефон в джоба си.

— И къде е въдичката? Имам предвид – за федералните. Наркотици? Тероризъм?

— Както вече казах и на лейтенант Браски – възможност за бягство извън щата. Слаб довод, но ще трябва да свърши работа – Пендъргаст се наведе напред и леко сниши гласа си, – Ще ми е нужна помощта ти, Винсънт.

Д’Агоста го погледна. Да не би да се шегуваше?

— Някога бяхме добър екип.

— Но аз съм… – поколеба се сержантът – Нямаш нужда от помощта ми.

Каза го по-ядно, отколкото възнамеряваше. И отново усети погледа на онези проклети очи върху лицето си.

— Не и толкова, колкото навярно ти се нуждаеш от моята помощ.

— Какво искаш да кажеш? Не се нуждая от ничия помощ. Добре съм си.

— Извини ме за волността ми, но не си добре.

— Какво, по дяволите, имаш предвид?

— Работиш далеч не според способностите си. Това не само е похабяване на способностите, но се вижда съвсем добре по недоволството ти. Лейтенант Браски изглежда в общи линии почтен и може би е донякъде интелигентен, но мястото ти не е под неговото командване. А и след като стане шеф, отношенията ви само ще се влошат.

— Значи смяташ този тъпанар за интелигентен и почтен? Господи, ако можеше да поработиш и един ден с него, веднага щеше да смениш тона.

— Ти, Винсънт, се нуждаеш от смяна на тона. Има полицаи, които са далеч по-лоши от лейтенант Браски, и ние сме работили с тях.

— Значи ще ме спасяваш, така ли?

— Не, Винсънт. Този случаи ще те спаси. От самия теб.

Д’Агоста се изправи.

— Не ми трябва да слушам всичките тези глупости от теб или от когото и да било.

Той извади портфейла си, хвърли на масата смачкана петарка и излезе.

Десет минути по-късно Д’Агоста намери Пендъргаст на същото място, където го бе оставил, смачканата банкнота също си лежеше върху масата. Дръпна стола, седна и поръча още един леден чай. Лицето му пламтеше. Пендъргаст само кимна, докато дояждаше обяда си. След това извади къс хартия от сакото си и го постави върху масата.

— Това е списъкът на четиримата души, които са присъствали на последното празненство на Джеръми Гроув, както и името и телефонният номер на свещеника, на когото се е обадил последно. Отправна точка за разследването ни, не по-лоша от която и да било друга. Като се има предвид колко кратък е списъкът, в него има някои доста интересни имена.

Той побутна листа през масата.

Д’Агоста кимна. Изгарящото го вътрешно усещане започна да утихна, докато гледаше имената и адресите. Нещо започна да се размърдва у него – старата възбуда, че отново работи по едно дело. Интересно дело.

— Как ще стане тая работа, след кого съм в полицейското управление на Саутхамптън и всичко останало?

— Ще уредя с лейтенант Браски да те назначи за местен офицер за връзка с ФБР.

— Той никога няма да се съгласи.

— Тъкмо напротив, много ще се радва да се отърве от теб. А и във всеки случай това няма да бъде представено като молба. Браски, както ти сам изтъкна, е политическо животно, и ще направи така, както му наредят.

Д’Агоста кимна.

Пендъргаст погледна часовника си.

— Почти два е. Хайде, Винсънт, предстои ни дълго пътуване. Свещениците вечерят рано, но ако побързаме, можем да хванем отец Кали.

Д’Агоста се чувстваше така, сякаш бе погълнат от белия кит на капитан Ахаа – потънал в белия кожен интериор на ролс-ройса „Сребърен дух“, модел 59-а година. С шофьор, разбира се, Пендъргаст определено се бе издигнал в обществото от времето на музейните убийства, когато караше последния модел буик от служебните гаражи на Бюрото. Може би някой родственик бе починал и му бе завещал някой и друг милиард. А може би просто времето на преструвките бе свършило.

Колата летеше по магистрала 9 покрай красивата долина на Среден Хъдсън, северно от Паукипси. След месеците, прекарани сред ниските пясъчни дюни и шубраците покрай плажа, тучната зеленика и ниските хълмове бяха истинско облекчение за очите на Д’Агоста. Тук-там се виждаха големи стари къщи: разположени далеч от пътя, гледащи към реката или сгушени сред малки горички. Някои имаха табели, които сочеха, че са манастири или домове за уединение; други изглежда още бяха частна собственост. Въпреки топлия ден вече имаше достатъчно силни признаци за настъпващата есен, която оцветяваше дърветата, обрамчващи полегатите склонове.