Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Пендъргаст кимна.

— Бракът му бе много щастлив. Обожаваше жена си. И тогава, съвсем внезапно тя го напусна, избяга с друг мъж. Да се каже, че Гроув бе опропастен, няма да е достатъчно силно. Той бе съсипан. И насочи гнева си срещу Бога.

— Разбирам – отвърна Пендъргаст.

— Гроув се чувстваше предаден от Бога. И стана… ами определено не можете да го наречете атеист или агностик. По-скоро той захвана битка с Бог. Нарочно заживя живот на грях и насилия спрямо Бог, което всъщност бе насилие спрямо самото негово духовно аз. Стана художествен критик. Критиката е професия, която дава донякъде на човек правото да бъде по-злонравен, отколкото позволяват това границите на цивилизованото поведение. Човек никога не би казал на някого насаме, че картината му е отблъскващ боклук, но критикът смята, че да обяви това на целия свят е негов морален дълг. Няма професия, която да е по-низка от тази на критика – освен може би този на лекаря, които ръководи една екзекуция.

— В това сте прав – рече с чувство Д’Агоста. – Онези, които не могат да вършат нещо, го преподават, а тези, които не могат да преподават, стават критици.

Отец Кали се разсмя.

— Много точно, сержант Д’Агоста.

— Сержант Д’Агоста е автор на криминални романи – обясни Пендъргаст.

— Така ли? Обичам детективските романи. Кажете ми едно заглавие.

— „Ангели на чистилището“ е последната му книга.

— Ще си я купя веднага.

Д’Агоста промърмори благодарностите си. За втори път през този ден се почувства неловко. Трябваше да поговори с Пендъргаст да не споменава повече неуспешната му литературна кариера.

— Достатъчно е да се каже – продължи свещеникът, – че Гроув стана великолепен критик. Обгради се с най-деградиралите, себични и жестоки хора, които можеше да намери. Всичко, което правеше, бе прекомерно – пиенето, яденето, сексът, парите, клюките. Даваше вечери като римски император и често излизаше по телевизията, за да разгроми безжалостно този или онзи – по най-очарователния начин, разбира се. Статиите му в „Ню Йорк ривю ъв букс“ се четяха жадно. И, естествено, той бе голям хит в обществото на Ню Йорк сити.

— А вашето отношение към него?

— Той не можеше да ми прости за онова, което представлявах. Връзката ни проста не можеше да продължи.

— Кога стана това? – попита Д’Агоста

— Жена му избяга през 1974-а и малко след това отношенията ни се прекратиха. Не съм го виждал оттогава насам. Не и допреди онази сутрин, искам да кажа.

— А какво бе съобщението?

Свещеникът извади от джоба си микрокасетъчен диктофон.

— Направих си копие, преди да предам залиса на полицията.

Той натисна копчето за прослушване. Чу се изпиукване. И след това:

„Бърнард? Бърнард! Тук е Джеръми Гроув! Там ли си? Вдигни телефона, за Бога!“

Тонът бе висок, напрегнат, с тенекиено звучене.

„Чуй ме. Бърнард, искам да дойдеш, веднага! Трябва да дойдеш! Саутхамптън. „Дюн роуд“ 17. Ела веднага. Това е… ужасно е. Донеси кръст. Библия, светена вода. Боже мой, Бърнард, той идва за мен! Чуваш ли ме? Той идва за мен. Трябва да се изповядам, нужна ми е прошка, опрощение… В името на Бога, Бърнард, вдигни телефона…“

Тук гласът бе прекъснат от машината, тъй като бе изтекло отпуснатото му време. Дрезгавият глас продължаваше да ечи в тишината, възцарила се в голата, белосана стая. Д’Агоста усети как го побиха тръпки на ужас.

— Е – рече Пендъргаст след малко, – любопитно ми е да чуя мислите ви за това отче.

Лицето на отец Кали бе мрачно.

— Смятам, че е усетил проклятието, което го е връхлетяло.

— Проклятие? Или дяволът?

Кани се размърда неловко.

— Не знам поради какви причини, но Джеръми Гроув е знаел, че смъртта му е неминуема. Искал е да получи опрощение преди краят да настъпи. Това е било за него дори по-важно, отколкото да се обади в полицията. Нали разбирате. Гроув никога не е преставал да вярва.

— Запознати ли сте с физическите доказателства на местопрестъплението – прогореният отпечатък от копито, следите от сяра и изключителното загряване на тялото?

— Казаха ми, да.

— Как ще го обясните?

— Дело е на смъртен. Убиецът на Гроув е искал да изпрати послание за това що за човек е бил Гроув. Това е причината за отпечатъка от копито, сярата и всичко останало. – Отец Кани мушна касетофончето в расото си. – В злото няма нищо тайнствено, господин Пендъргаст. То е тук, навсякъде около нас, аз го виждам всеки ден. И понякога се съмнявам, че истинският дявал, независимо каква форма ще приеме, би искал да привлече тъй желаното внимание към начина, по който си върши работата.