Линкольн Чайлд - Огън от Ада

Рен се опитваше да не я зяпа. Как би могъл той за толкова малко време да забрави този подготвен глас и старомодните й изражения? Как би могъл да забрави тези очи, толкова стари и в същото време разположени в толкова младо и красиво лице? Той се прокашля.

— Е, кажете ми, Констанс, как преминават дните ви?

— Доста спокойно. Сутрин уча латински и гръцки под ръководство на Алойзиъс. Следобедите са за мен и обикновено ги прекарвам като се ровя из колекциите, поправям някой и друг погрешен етикет, на който се натъквам.

Рен хвърли бърз поглед на Пендъргаст.

— После пием късно чай, тогава Алойзиъс ми чете от вестниците. След вечеря се упражнявам с цигулката. Отвратително, Алойзиъс се опитва да ме накара да повярвам, че свиренето ми е поносимо .

— Доктор Пендъргаст е най-честният човек на света.

— Нека кажем, че доктор Пендъргаст е безкрайно тактичен.

— И така да бъде, много бих се радвал някой ден да ви чуя как свирите.

— С удоволствие – отвърна Констанс и отново направи реверанс.

Рен кимна и се обърна да си върви.

— Господин Рен? – повика го Констанс.

Рен се обърна и повдигна въпросителна вежди.

Тя отвърна на погледа му.

— Благодаря ви отново. За всичко.

Пендъргаст безшумно затвори вратата на библиотеката и съпроводи госта си по ехтящите коридори.

— Четете и вестници? – попита Рен.

— Само подбрани статии, разбира се. Струва ми се, че това е най-лесната форма на – как до го определя най-добре – на социална декомпресия. Сега сме някъде около 1960-а година.

— А нощните й скитания?

— Сега, след като се грижа за нея, няма нужда да тършува. А аз пък вече реших къде да се възстановява: в имението на леля ми край Хъдсън. Напоследък то е изоставено. Ако бъде подходено достатъчно внимателно, там е много подходящо да се завърне отново към слънчевата светлина.

— Слънчевата светлина – Рен повтори бавно думите, сякаш ги опитваше на вкус. – Все още ми се струва невъзможно, че е била там през цялото време, след всичко случило се, тези тунели до изхода към реката. Продължавам да се чудя защо тя се разкри пред мен.

— Може би е започнала да ти се доверява. Наблюдавала те е достатъчно дълго да работиш през лятото. Ти определено обичаш колекциите, които са безценни и за нея. Или може би е стигнала до онази момент, в който човешкият контакт е станал необходим, независимо от риска.

Рен поклати глава.

— Сигурен ли си, ама наистина, че тя е само на деветнайсет години?

— Този въпрос е по-сложен, отколкото изглежда. Физически погледнато, тялото й е на деветнайсетгодишно момиче.

Бяха стигнали до входната врата и Рен изчака Пендъргаст да я отключи.

— Благодаря ти, Рен – рече агентът от ФБР, докато отваряше. Нощният въздух нахлу, понесъл едва доловимия шум от автомобилния трафик.

Рен пристъпи прага спря и се обърна

— Реши ли вече какво ще направиш за нея?

Първоначално Пендъргаст не отговори. След това кимна мълчаливо.

Ренесансовия салон на Музея за изобразителното изкуство „Метрополитън“ бе едно от най-забележителните места в целия музей. Разглобен камък по камък от древния Палацо Дати във Флоренция и построен отново в Манхатън, той пресъздаваше в абсолютни подробности един „салоне“ от късния Ренесанс. Беше най-импозантната и най-строга от големите галерии на музея и поради тази причина бе избрана за възпоменателната служба на Джеръми Гроув.

Д’Агоста се чувстваше като идиот в полицейската си униформа с жълто-синята емблема на Саутхамптънското полицейско управление и скромните си сержантски нашивки. Хората се извръщаха бързешком към него, вторачваха се, като че виждаха някакъв изрод, след това веднага решаваха, че е нает за охрана и отново се обръщаха.

Следвайки Пендъргаст в залата Д’Агоста бе изненадан да види дългата маса отрупана с храна и друга, натоварена с достатъчно бутилки вино и твърд алкохол да опиянят стадо носорози. Ега ти възпоменателната служба! По-скоро приличаше на ирландско бдение. Д’Агоста бе присъствал на няколко такива докато служеше в нюйоркската полиция, и се чувстваше късметлия, че изобщо бе оцелял след тях. Очевидно бяха уредили цялата тази работа със забележителна бързина – от смъртта на Гроув бяха минали само два дни. Залата бе препълнена. Нямаше столове: хората трябваше да общуват помежду си, а не да седят почтително. Няколко телевизионни екипа бяха разположили апаратурата си близо до застланата с килим сцена, която бе гола, ако изключим малкият подиум. В дъното на салона свиреше клавесин, но музиката едва се чуваше на фона на шума. И ако на някои им се искаше да пролее сълзи за Гроув, то те криеха това доста умело.